Полъх за промяна

Приказка за месеците

Имала някога майчица син.
С коси черни, поглед светлосин,
бил той момък за чудо и приказ,
на мома не бил дал още китка.
Свирил сутрин на кавал и даже
забавяло се слънцето да се покаже,
така го слушало в захлас.
Но време е да ви разкажа аз,
как в един студен и зимен ден
се върнал вкъщи, вял, сломен.
Кичка, неговата обич мила,
букетчето с цветя затрила,
смачкала ги с малък крак:
"Върви си и не идвай пак!"
Така седял Иван, не искал той утеха.
Тайно взел торбичката си, меха
и напуснал бащин дом.
Повел овцете, оставил ги пешком
и потънал вдън земя в Леса.
А майка му - обезумяла, начаса,
втурнала се да го дири-
по поляни, планини, баири,
не сещала ни страх, ни глад,
ни жега, болка или хлад.
Трети ден, в мъка, в тъжен сън,
плачела горчиво тя навън.
И през погледа ѝ заснежен
появила се мома -
дива, кротка и красива.
с шарена премяна и с коса
бяла, нежна като свила.
"Не плачи, ела, ще ти покажа.
Това е пътят" - и посочила хралупа.
"Влез в нея и снега изтупай,
във времето, земята на Април -
търси момчето си - къде е бил,
кой го е приютил, пленил,
намери сина си, свиден, мил".
Прекрачила хралупата жената,
топъл вятър я обгърнал, а цветята
я наобиколили.  Цъфнали дръвчета.
А тя зарадвала се, клета.
Явил се туку-там Април.
Той бил кротък, свеж и мил.
И работа ѝ дал, да се грижи за градината.
Почвата тогаз разринала,
и намери пръстена на своя син,
до храстите къпина и жасмин.
И дръвчетата плачели с бели сълзи.
Синьо, синьо небе го буря грози.
Кичка се смее. И тръгва изведнъж,
под ръка със друг, по-едър мъж.
Последва я майката - в друга поляна-
земята на Май - във буйна премяна:
зелени вълни, зелени поляни в Леса.
И пълни с птици небеса.
Явил се пред нея тогава и Май,
дал ѝ ключове от своя рай,
показал ѝ във езерото чисто
как бутнал този мъж сина ѝ отривисто,
в ревност сляпа го погубил -
в пропаст паднал и се от очи изгубил.
Майката скочила и тя.
В другата долна земя.
Жежката страна на юни,
срещнала се с племена на хуни.
Жена ѝ дала огледало:
вълшебно, златно, много преживяло.
Видяла сина си- бил жив ,
в някакъв свят - мрачен и сив.
И влязла в юнската земя,
и търсела сред жълтата трева
в ямите на черната гора.
Една юрдинка се смилила,
живо цвете подарила,
то сочело листенца все натам,
където бил синът ѝ, сам.
А после в августовата земя дошла -
 все напред, през камъни, реки, села,
намерила след време във горичка,
шарената му абичка.
Между две дървета бил порталът друг
и влязла в шарена гора без звук,
без птици, без жужене на пчели,
в посипани с листа треви.
Това било владението на Септември,
в жълтите- червени дебри,
в листенцата се спряла пак-
намерила сега калпак.
Октомври бил червен, и сив, и бял,
животът сякаш бил се спрял.
Мълчали птиците, мълчали и звездите,
спускали се ледени, бели косите
на Ноември по планините.
А чувал се само смехът на Кичка,
отнела тя живецът, всичко.
Декември имал бяла, заспала земя,
завивка подарил, топла кат недра
на бедната и скитаща жена.
Януари дал ѝ огън, що не пари,
и менче, де чорбица да си свари.
Февруари показал ѝ пътища черни,
посочил тъдява посоките верни.
Кокичета бели пораснали били
до рова със скали като игли.
Спуснала се майката по тях
и ги направила на крах.
Отново била във земята на Март.
Видяла го - бил бледен като вар.
Прегръщала го, плачела и думала:
"Какво ти стори тази чума, тя?.."
"Мале не говори така, защото я обичам,
всяка мома на нея ми прилича.
Ще мина вси земи, от Януари до Януари,
мъката гори ме, любовта ми пари.
Моля те, пусни ме, аз ще я намеря.
От неделя до неделя,
от година до година...
Ще я търся, ще замина..."

(край)