Полъх за промяна

НА СЕЛО

Каня те при мен, на село.

В кой сезон, си избери.
Зимата, тук е студено.
Но когато завали,
става за шейни.

Правим си портрет в снега.
Светла, бяла тишина!
А зеленият ни бор,
до смълчания стобор,
като старец помъдрял –
и величествен, и бял!

Пак тогава, сред снега,
в двора мяркаме лисица.
Тая горска хубавица
тук дошла е за храница –
порове или пък мишки…

После иде пролетта.
Почва с раните цветя –
ей, кокичета наболи,
а след тях лалета, рози…

Сладко хапваме череши.
Там растат червени, свежи.
Ягодки ще набера,
ще откъснем липов цвят.
Гърло щом ни заболи,
чай от него ще варим.

Ах, за лятото не питай!
По-добре и сам опитай,
с мен да дойдеш някой път
до красивия ни кът.

Пеперуди там играят
сред листата на цветята.
Ние, с тебе пък – на жмичка
покрай ствола на липата.


Тя голяма е, голяма,
много повече от мен!
Посадена от прадядо
в миналите векове.

Цяло лято с теб, салати
с краставици и домати
там на воля ще ядем,
здрави за да порастем.

Есен има сини сливи
за компот и мармалад.
Мама казва: „Прекаляваш
вече с тоя шоколад!”

Пак ти казвам, питай вкъщи.
Вярвам, няма да се мръщят.
Ще те пуснат с мен на село,
славно да си поживеем!