Полъх за промяна

Хоризонтален сюжет

Всички си заминаха и партито гаснеше в последните оттенъци на вечерта. Оставаше само час до изгрева, а осветената от фосфорните улични лампи мансарда изглеждаше празна и самотна. Но не съвсем. Само Тя и Той още разтребваха в сенките, под любопитните погледи на портретите от стените…
Той знаеше, че не е случайно. Знаеше, че Тя не бърза и само си играе с неговото внимание. Знаеше, че цяла вечер тя осъзнаваше голямата му тайна – че той я наблюдава: как оставя отпечатък от червило по ръба на чашата с шампанско, как неволно се заиграва с перлената огърлица докато разговаря с гостите, как разсеяно захапва рамките на очилата си, как минава край него за да го остави да преживее сладкия аромат на шала й, как прехапва устни докато поглежда телефона си… и как уж не го забелязва. А сега е тук и го чака да направи първата крачка. Или направо да се затича като маратонец към своята награда, която кръстосва дългите си крака на кожения диван, пуска косата си и изхлузва лачените си червени обувки с висок ток на земята… Знаеше всичко това, но не знаеше едно – името й.

Тя беше непристъпна като висок планински връх или сложна енигма. Единствено непознатият Той я накара да се замисли за скритата самота в студената черупка на бездушното й ежедневие. Може би имаше слънчев лъч надежда. По- скоро лунен. Цяла вечер й се струваше, че Той я наблюдава. Искаше й се да я наблюдава. Тя също го гледаше тайно. Сама не знаеше защо, но желаеше да разбере повече за него. И защо се чувства толкова особено в компанията му – специално и безразлично, неловко и комфортно, неспокойно и уюнто, хладно и задушно… Чувстваше се все по- замаяна, но не бе от тръпчивото питие в чашата…
Тишината не бе неловка, а напротив – сякаш погледите им говореха хиляди думи на мъртви езици, изгубени в отчаян опит да се опише неописуемото. Само бледия стон на часовника нарушаваше мълчанието, отмервайки най- хубавото време – тук и сега. Сякаш цяла вечер са чакали този миг… като Нова година през пролетта… като че ли не бяха живели досега… или тепърва прекрачваха прага на непозната Вселена, за която само са си мечтали…

Той я гледаше от бара и ревнуваше от дивана, че докосва тялото й. Пусна тиха музика на винилена плоча и без да казва нищо й подаде ръка със загадъчна усмивка, все едно й каза, че знае нещо, което тя не знае… Това определено й хареса и тя елегантно пое ръката му, полюшвайки се в топлите му обятия. Щом притиснаха тела под такта на мелодията и отново усети парфюма по шията й, той се разтрепери под пулса на собствения си сърцетуп. Бузата й направо гореше неговата с топлината на камина, а нежната й кожа не се различаваше от фината коприна по оскъдната й рокля. Танцуваха в безтегловност, сякаш се извисяват извън телата си, някъде надалеч, където няма време и пространство… Като парченца от пъзел с изгубени части, които най- сетне са се намерили, нареждайки правилната картина на бъдещето…
Заровил поглед в крехките й рамене, устните му кацнаха на шията й, което я настръхна по цялото тяло като нискочестотен ток. Целувката ставаше все по- подробна и бъбрива – от шията през бузата, чак до ръба на устните й, но без да ги докосва. Тази опасна близост я накара сама да извие лице и да премине границата допирайки устните си до неговите и да вдъхне живот, сякаш събудена от лош сън с вълшебно биле. Усети как неговите се извиха в усмивка, което я развълнува още повече. Дълго движиха устни в тясната хватка на танца, но без да чуват музиката – като бавно сдъвкана бонбона която се топи, преди да бъде изядена. Силните му ръце се разхождаха все по- на юг по извивките на снажната й осанка с желанието да обходят непознатото на женствената й безкрайност, а цялото му същество да потъне като котва на дъното на океан от Нея и да остане там завинаги…

Лявата обица падна, след нея и дясната обувка, вратовръзката, а после и всичко останало... Останаха само парфюмът и перлената огърлица, която толкова й отиваше. Победени от собствената си слабост пред силата на гравитацията, двете нощни сенки се озоваха върху мекия килим, осветен от луната, която прозираше през разкъсаните облаци като прожектор. Музиката незабелязано продължаваше да акомпанира стенанията на силуетите им. В синхронния ритъм на китара и метроном, гледайки се право в очите, те преплитаха не само устни и пръсти, но и тела с души в една хомогенна цялост на съвършенство. Кръстосвайки меридиани през лабиринт от мигли, къдрици, длани, бедра, талии и шепоти, остри връхчета тръпчиво потъваха в лепкавата сладост на танца – основен обект на хоризонталния сюжет, който заедно творяха. Цветовете се сменяха, но темата си оставаше същата – все по- ярка и отчетлива. Те се раздаваха щедро, като че ли светът зависи от това… гонеха крайната цел, но не непременно, а естествено… носеха се на крилете на нелогичното и сладкото като две пияни вишни, удавени в меката обвивка на течен шоколад…
Тактът се забързваше и края на песента наближаваше. Звучаща като галантен валс в началото, сега бе груба и драматична симфония, умопобъркваща нечии здрав разум. Сякаш цялото им съществуване, с всички предишни животи, се концентрираха в едно, за да осмислят точно този момент. И накрая се случи – шампанското се разля, грамофонът замлъкна, герданът се скъса, а перлите се разпиляха във всички посоки, докато учестеният им пулс още отекваше в ушите им…

Първите слънчеви лъчи галеха луничките по лицето й, наполовина заровено в обятията му, а телата им още дишаха в синхрон. Бе топло, светло и тихо. Чуваха се само малките стрелки на часовника, който все така безучастно висеше на стената. Двамата лежаха дълго и неподвижно, докато изведнъж тя се надигна, погледна го право в очите и го целуна чувствено. Той бе наясно какво означава това – че може да попита за името й…