Полъх за промяна

ДАР

            Искаш да знаеш, любопитке!? Слушай тогава!

 

            Тая негова дълга командировка ме изнерви. Тоя ден само как го чаках! Самолетът на Калин от Варна щеше да кацне подир три часа. Бях подготвила всичко и нетърпелива Пеперуда трептеше в гърдите ми. Трябва най-сетне да си дойде! Към обед мобилният ми цъкна. Съобщение: „Даря, скъпа! Налага се да се забавя още ден-два. Началството идва на обекта – проверка за пусковия срок! Прощавай, в съвещание съм! Целувка!”

            Ох, Пеперудата спря да пърха и крилцата ѝ слепнаха. Следобедът не, ами денят ми опустя. Като да бях ограбена и кому ли да се жалвам!? Привечер – звън. Грабнах го и залепих ухо: „Дарина, бяхме се уговорили с Калин, като се прибере, да се видим и ви оставя две мои стихосбирки. Сега съм наблизо до вас – из района, удобно ли е да се отбия?” Борил. Отби се, изненада се, че Калин не се е завърнал, пи чай, написа нежни посвещения и остави творенията си. Пак сама. Вечерта се проточи. Разтворих тънките книжки, зачетох се – в едната, захванах и другата. Божичко, какво само не е споделил в тая поезия! Грабна ме – толкова посвещения, толкова жени!...

            Но чуй сега, чуй моето грешно Преображение! А може би не е… Господи, ако те има на небето, отсъди, Милостивий! Наистина денят бе Преображение! А другото… какво се случи с мен!?… Не всичко мога да си спомня, но никога в живота си не бях преживявала такова! Бе толкова силно! Като погром! И прекрасно! Ах, толкова силно, че как ли оживях…

            И така ме погълна всичко – дума по дума, стихче след стихче.

 

„Цвете! Пролетно, лятно, ... есенно – ти си прекрасно,

сутрин, когато слънчево до вазата те отнасям.

И наивно, на красивия жертвеник преляло живот,

рониш мъртъв прашец върху масата...

 

            Възторг и тъги – плод на безутешната реалност…

 

„Сенките ни – статуи безмълвни, не помръдват

с часове. Пак ни шпионира пъргавият

месец – луд сатир, зад лоза и грозд маскиран.

Снощната целувка – недопит мавруд, сляхме с първата.

 

            Чета, поглъщам блаженството и напивам елексира на чувството. Сливане! Ах!

 

„Откъснах лист от календара –

ден последен на Любовта и първи от изневяра,

наречена от някого Раздяла. А като пред дълбока зима,

дими купчината листи и докато ни има, нещо ще догаря.

 

            Стенания – Ехо отминало, отглас от идното!? Това ли ме чака!?

 

„Есента закъсня. А очаквах настръхнал

на лятото агонията. Дрехата ми връхна

виси още на окото на пирона. И шептя на мръкване:

Ти си, Ти си… Сигурно съм побъркан.

 

            Ах! И всъде господства Любов…Опияняваща Любов! Но кой, кой си Ти?

 

            Изчетох ги побъркана и двете книжки, не очаквах, нямам представа колко време е минало, много развълнувана, много смутена. Иска ми се да се отнася за мен, а много добре съзнавам, че чувството ми е измамно… Очарована от него, от неговите преживявания, начина по който ги споделя, от смелостта му… Неусетно започнах да завиждам на жените, преживели с него такива вълнуващи мигове, въпреки, че не ги познавах и нямах никакво право да изисквам нещо, освен правото ми да се възхищавам. И правото да живея, да се радвам на светлината, на поезията, която милостиво огрява тоя ми ден…

            В един момент усещам, че ми се доплаква и така леко разплакана съм заспала. Развълнувана и разплакана – това си спомням…

            И колко време съм спала не зная, усещам в съня си, че нещо става, нещо, което не беше обичайно – до мен е Той… и – аз готова за любов. Усещам всичко, все едно, че съм в първата си младост, ръцете му, вече знам – на Борил, нежни като полъх галят тялото ми, оставям се покорна на устните му – жадни пиявици, усещам непреодолима съблазън в топлината на докосванията, разбрах, че ме покорява огромно желание… Чувствах, че трябва да се събудя, защото като че ли „това” не бе предназначено за мен. Но безсилна се отдавам. И повтаряме, и пак, и още…

            А гласът му нежен шепне опияняващи слова.

 

„Душата ти е гълъб в небесната коприна.

Залага нежни примки здрачената пустиня.

В часа, когато ражда се росата,

по следите от крилата, ще чета, ... че си преминала.

 

            По коприната на тялото ми, в росата на трепета, сетих дланите му да галят двата обли нетърпеливи плода, които ги очакваха…в здрача.

 

„Томят очите видения предсънни...

Дъждът на сълзите, стаен нощта отмива, но не съмва...

От утрото на обич несподелена,

                             о, Господи, не зная бездна по-бездънна!

 

            О, Господи, сълзите ми мокрят невинната възглавница и сещам, че потъвам в бездна, в бездната на греха…

 

„А чашата потайно нектар напълнил бе.

Една пчела омаяна затърси в мен небе –

и стон от трепети разтърсван, и отпечатък от криле…

       О, Господи, сънят бе кратък, но сън ли бе, което бе!

 

            Дали „бе” блуден сън, не зная и сега. И Кой – препълнената „чаша”, и Кой „пчелата”? Обзела ме бе „прекрасна лудост”, аз чувах, чувам и сега, опива ме гласът на Борил в тия изповедни негови сонети, не на Калин, прости ме, Господи!

 

Отново ме обзема прекрасната ти лудост:

убиваш суетата, умираш страстно и крещиш

в мига на любовта и твоите черти

светлеят сетне с мъдростта на Буда…

Опива ме нехайно крехката заблуда –

„Мигът е господар, а Вечността е бедна!”

и като слепи следваме из светлата ù бездна

илюзията за живот, понеже няма друга.

Така фантазиите на любовта ни шепнат

срамежливо, че сме живи в къртичините наши –

селения с измислици красиви...

Защо тогава ме навестяват, (дали е суета),

видение зелено на засята нива,

дъхът дълбок на пролетта?

 

            И сещам зелените вълни, и нос на кораб, порещ бавно по меридиана на тялото ми. Към Бездната, към Бездната, която…

 

„Подобно Венера Милоска, белееш горе сред тревите стръвни.

Приспания вулкан на Имброс роклята ти с полъх буди.

Отсънени, маслините протрепват мигли тънки –

сребристи пеперуди.

 

Свободно вае вятърът Егеец формите ти млади .

Под туника свободна маслините тъмнеят.

На струи шеметни, на бели водопади,

бедрата ти се спускат сред погледи и устни.

И сребърен обков, и диадема царствена,

ръцете, над главата с профил гръцки, сключват.

О, боговете от Олимп, ако те зърнат – ще пощръклеят!

…Усмивката ти ослепява всички предсказания.

И само Самотраки, като сатир, въздиша тъмно

зад вълните. Обичам те, обичам – изхвърлям всички други знания!

 

            В съня си сещам – „усмивката му ослепява всички предсказания” и аз, грешната, „изхвърлям всички други знания!”

 

„В часа на есента отново сам съм, изоставен –

началото изгубих, а края – неосъзнавам.

По копията млади на листите ти луди

знамения припламват – лилави пеперуди.

О, перунико дива, плътта ми е разорана –

очакване за семе, от богове нехайни разпиляно.

А острата ти прелест последния ми сън разсича –

и виолетови реки в седефен мрак изтичат.

Превземай с ярост моя хълм последен, и обруган,

и свят, свърталище на дух – бездомник вечен,

сред вятър, гръм и дъжд, където ще се отдават вечерите.

Ще оттече ли пороят, оголил страсти и забрава,

едва ли ще узная… А лоното на любовта е цвят

от нежност разкъсван и от слава.”

 

            И корабът – неустрашим „Титаник”, се промушва между Сцила и Харибда, и потъва в лоното на Бездната, удавен в мрак седефен и виолетови реки, „от нежност разкъсван и от слава.” А мъртвото вълнение на тялото ми го закотвя там завинаги…

 

            Будна вече, чувам гласа на Учителя Дънов: „В любовта няма никакъв грях. Любовта е от Бога.”

            Дар от Бога, Дарина! Почувствах се съдбовно раздвоена, също като Паола от „Малката стопанка на Голямата къща”!

 

            И ръката ми, грешната, посегна не към пушката, към телефона…