Похитена

–Не можем да ги спипаме тук. Ще се набиваме на очи – Темен прошепна и изруга.

–Аз ги поемам – излаях в телефона и усмирих спорът на колегите ми.

Шофьорът на лимузината-мишена за миг загуби контрол. Видя ме, хубаво. Зави при първата пресечка. Нататък пътят свършваше при гробищата. Колко тематично. Дланта ми галеше лостът оставен  на седалката до мен. Пистолетът се впиваше в коланът ми. Съжалих, че ми дадоха само един куршум. В багажника имах още, обичах да се запасявам за спешни случаи. Тези бяха твърде безобидна и лесна мишена изобщо да си правя труда да припарвам до пистолет. Щях да ги сплаша с мускули, ръст и сила.

Лимузината забави ход и спря пред портите на гробището. Паркирах плътно зад тях. Барабаних с пръсти по кормилото. Никой не слизаше. Трябваше да се правя на джентълмен, а? Натиснах дръжката. Отвътре я дърпаха. Хайде сега, силите ли ще си мерим? Отворих я широко. Хванах чернокоска за косата и я издърпах. Не се съпротивляваше, не викаше. Лесна работа. Само се взираше в мен с тези кристално-сини големи очи. Не прочетох страх в тях. Другата жена се свиваше на кълбо. Единственият мъж беше шофьорът. Размахах пистолета пред лицето му докато набираше нещо по телефона. Изхвърли го през отворения прозорец. Ето че знаеше как се прави. Задърпах похитената за лакътя. Отворих ѝ вратата на джипа си. Тя поклати глава. Сега пък какво? Настани се на предната седалка. Още малко и ще иска да шофира, изсумтях. Качих се, извадих белезници и закопчах ръката ѝ над прозореца. Главата ми се отърка в циците ѝ. Мамка му, как ми се искаше в този момент маската да я нямаше. Изпод задната седалка напипах хартиена торба. Момичето ми помогна да ѝ я сложа. Егати послушната кукличка. Досега не бях отвличал такива жени, при това толкова хубави. Включих двигателя. Погледът ми проследи дългите крака. Губеха се под ефирна сатенена черна рокля. Прииска ми се да плъзна длан под нея. Разтърсих глава. Потеглихме. Тя продължаваше да мълчи. Стоеше сковано както препарирана. Да не е няма? Хвърлях ѝ някой кос поглед от време на време докато шофирах. Поне не ме разсейваше. По едно време някой ме стисна за задника. Тя стоеше скована, ала другата ѝ ръка без затисната под мен. Издърпах я бавно. Показваше среден пръст. Върнах я обратно в скута ѝ. Разкърших врат. Това се повтори поне десет пъти. Не се отказваше. Въздъхнах и подбелих очи. Спрях колата. Закопчах и другата китка. Пак не се съпротивляваше. Нарочно този път зарових нос в гърдите ѝ. Вдишах аромат на теменужки. Не беше добра идея. Тя вместо да се свие, се изпъчи и се отърка в лицето ми. Отдръпнах се. Продължих да шофирам. До края на пътя се държа прилично. Добро момиче. И без това бях достатъчно изнервен, и не само... Хем хубава, хем палава. Жена-мечта! Надявах се да не ми се наложи да я убия преди да я изчукам. Просеше си го. Разтръсках глава. Не смесвах работата с удоволствията. Досега единствено убийствата ми носеха наслада. Тази кукличка нямаше да промени това.

 Спрях пред склада. Отворих металната врата и вкарах колата вътре. Включих осветлението. Жената не мърдаше. Поведох я навътре в склада. Сложих я да легне. Тя разтвори крака. Заключих с белезници и двете ѝ китки за една тръба. Свалих торбата от главата ѝ. Тя разтръска коса. Усмихна ми се. Очите ѝ ме изучаваха предизвикателно. Осъзнах, че не носех маска. Мамка му, видя лицето ми, вече се налагаше да я убия.

–Имаш белезници, а имаш ли и камшик? – издиша в ухото ми.

–Не ползвам такива оръжия. Имам пистолет и бих го използвал.

–А палка? – повдигна вежда. Намръщих се.

–За какво ми е? – наклоних глава – аз не съм полицай.

–За да я навреш в мен, господин стриптийзьор – ухили се. Стиснах зъби.

–Станала е някаква грешка. Аз съм похитител, а ти си отвлечена. Дръж се като такава – плеснах коляното, което бе забито в панталона ми. Започвах да се възбуждам.

–Хайде де, само да си дръпна – нацупи устни и направи жална физиономия, когато се отдалечих. Налагаше се, защото този аромат на теменужки ме побъркваше.

–Нямам наркотици – сбръчках вежди. Ясно, беше готова на всичко за поредната доза. Типично за богаташките дечица като нея. Хабят кинтите на тате за глупости.

–Имах предвид малкия приятел в панталона ти – навлажни устни. Смехът ми излезе с хриптене. Жените се плашеха щом го видеха и трябваше да ги връзвам, за да си направя кефа. А тази тук ми се предлагаше? Къде ѝ е ума! В гащите ми. Ухилих се.

–Не е никак малък, малката – размахах пистолета. Следваше ме с очи. Не откъсвах поглед от нея, когато седнах на масата с телефона в ръка. Насочих се към стола. Стоях с разкрачени крака. Това нещо вътре ми пречеше. Изглежда размерът хич не я плашеше. Нека да гледа, сигурно това щеше да бъде последното което вижда.

–Ню-ню – размърда пръстче. Долепи палец и показалец. Тази подиграваше ли ми се? Наведох се напред. Тя продължи – Ню-нюн. – Усмихнах се и поклатих глава. Набрах номера на шефа. Вдигна на петия сигнал. Момичето гледаше настрани и мърдаше устни. Говори си сама, значи е луда. Жалко, че е толкоз хубава тогава.

–Момичето е при мен, шефе. Кажете какво да я правя? – докладвах на шефа.

–Да ме изчукаш – изпъшка жената. Какво? Ококорих се. Дано шефът не я е чул. Направих ѝ знак да мълчи. Тя прехапа устна. Хей, момиче. Не си играй с огъня.

–Чакаме откупа. Ако до час не си получим парите, застреляй я – шефът отсъди. Нагласих си таймер и се настаних удобно. Тя продължаваше да мърда устни.

–Шепнеш си окуражителни думи да се успокоиш ли? – наведох се напред. Нямах друг събеседник. Домашният ми любимец плъх щеше да се появи вечерта. Пак го чакаше човешка вечеря. Усмихнах се при тази мисъл. Сладка при това, млада и сочна.

–I wanna do bad things with you – започна да си припява с леко дрезгав глас. Щракаше си с пръсти. Разкърши рамене. Потропваше с крак, свит като разкриваше гледка към бледите ѝ бедра. Мернах черно бельо. Прииска ми се да го сваля. Подръпнах ръкавите на блузата си. Правех го, когато съм нервен. Идеше ми да запея с нея. Харесвах тази песен. Кракът ми потропваше в такт с нейното щракане с пръсти. После се взря в мен настойчиво. Напрегнах се. Извиваше се сякаш е под мен. Напрегнах се. Вдигна другият си крак високо във въздуха. Сатенената рокля се надигна. Носеше прашки. Гладко обръсната дори отдолу. Разтърках клепачи. Сведох глава, за да прикрия усмивката си. Косата ми падна пред лицето. Тя се умълча. Какво пък сега?

–Рус ли си и отдолу, или се боядисваш? – измърка. Стрелнах я с очи.

–Не се боядисвам, аз съм руснак – мразех да се обяснявам – Но съм роден тук – свих рамене. В училище ми викаха перхидролен педераст. Нямах общо с определението им, но се засягах. В мига щом заякнах ги превърнах в насинени женчовци. Само как цивриха докато ги налагах с бухалката. Изключиха ме от училище, но влязох в групировката. Обучиха ме за наемен убиец. Насилието задоволяваше всичките ми нужди, досега. Тази жена не се свенеше да си показва най-милото. Сигурно го правеше с всеки срещнат. Дали да не се позабавлявам с нея?

–Не ти трябва разрешение, за да ме имаш, нали? Аз съм ЗА! – вдигна ръка сякаш гласуваше. Всъщност, секса не беше включен в забранените неща. Разтърках брадичка. Дали все пак да не попитам шефа? Тя го каза, не ми трябва разрешение. Изправих се и се насочих към нея. Тя облиза устни. Погледът ѝ бе прикован в членът ми. Нека гледаше какво ми причинява, защото нямаше да позволя нещо повече. Свих длани в юмруци и стиснах челюст. Да докарват по-бързо този откуп и да се махам от тази. Тя се опитваше да застане на колене. Гледаше ме в очите. Розовото ѝ езиче се стрелна и очерта горната устна бавно. После сведе поглед. Задъхах се. Мигновено набрах шефа.

–Има ли някакви новини? – прокашлях се. Момичето започна да се друса сякаш е върху мен. Циците ѝ пружинираха. Мамка му, свих длани, защото щях да ги сграбча. Телефона изпращя. Розовите ѝ зърна ту изскачаха, ту се скриваха в деколтето. Прехапах буза. Как мечтаех да ги вкуся. Устата ми пресъхна. Насочих се към масата с шише вода. Отпих няколко малки глътки докато слушах мърморенето на шефа. Жената започна да пъшка и стене. Честотата на друсането се увеличи. Приближих към нея. Знаех какво следваше, щеше да крещи. Искаше пак да саботира разговора. Излях остатъка от водата върху нея. Тя изплези език сякаш под дъжда. Капки по шията ѝ, мокра коса и напращели зърна. Ефирен дантелен сутиен без подплънки. Ароматът на теменужки се засили и ме замая. Прокашлях се. Шефът ми бе задал въпрос и чакаше.

–Успя ли да изкопчиш нещо от нея? – скръцна със зъби шефът ми.

–Нито дума не е обелила – прехапах буза. Последва животински крясък.

–Измъчваш ли я? Браво, моето момче, продължавай в същия дух – изкиска се шефът ми. Трудно можех да определя кой кого измъчва. Мокро петно се разширяваше върху анцуга ми. Мислено шепнех молитви за търпение. Или щях да я имам или да я гръмна.

–Нещо казаха ли нейните? – прокашлях се. Момичето се напрегна.

–Само реват и опяват, че нямали пари. Глупаци, всички казват така, няма да се вържа. Тези са най-големите богаташи в града. Толкоз имоти имат, да продадат някой. Да жертват дъщеря си заради пари, безсрамници… – продължи да псува шефът ми, но не го слушах. Момичето вече не се усмихваше. Приближих към нея и приклекнах. Сълза се стече от очите ѝ. Улових я с палец. Долната ѝ устна потрепери. Гледаше към устата ми. Пак стрелна език. Бяхме толкова близо един до друг. Исках толкова неща да ѝ правя, но не и да я убивам. Една мисъл прелетя през ума ми, трябваше да я проверя.

–Абе, шефе, таз каква зодия е?

–Още малко и за асцендента ѝ ще попиташ! – изкиска се Темен. Не се притеснявах от подигравки. Щяха да си платят за всяка обида по мой адрес с кръв и избити зъби. По адреса на момичето също. Започвах да изпитвам защитнически инстинкти към нея, не само желание да я маркирам като своя. Ами ако е вярно, ако настина нямат пари…

–Скорпион – изплю шефа. Още повече се надървих.

–Малееее! – плеснах се по челото. Момичето се усмихна сладко.

–Да, големи психопати са и манипулатори – продължи шефът ми. И най-добрите и страстни любовници бих добавил, ала разговорът не се движеше в тази посока, за разлика от развихреното ми въображение – аз и тя в компрометиращи пози.

Телефонът ми се раззвъня. Изругах. Беше алармата ми. Настана тишина. Кога мина един час?

–Знаеш какво да направиш – шефът ми обяви с посърнал тон. Знаех, но не исках. Отидох до масата. Грабнах пистолета и свалих предпазителя. Извисих се над момичето. То примига. Изглеждаше толкова малка и невинна.

Стрелях!

–Браво моето, момче, ти си моята гордост – поздрави ме шефът. Не се чувствах като герой и повече не исках да бъда убиец. Може би след час ще престана.

–До час съм при вас да си взема дялът – затворих слушалката. Хукнах към колата си. В багажника имах резервни патрони.

–Къде отиваш? – извика след мен момичето.

–Да направя резервация в хотел. Тази нощ си моя! – извиках през рамо и ѝ изпратих въздушна целувка. Да, щях да я имам след като приключа с тези гадове, които ме наеха. Не знаеха с кого си имат работа.

–Добави и резервация в гражданското – изпрати ме викът на момичето.