Чакам те

Така съм се забравил от толкова чакане, та чак не намирам пътя, по който мога да се върна обратно към моя живот. Чакам една жена от прекалено дълго време, тя така и не дойде. Минаха години, пораснах, но все още я чакам, при мен няма промяна. Не искам тайно да тая надежда, но не мога да се контролирам. Не мога да я пусна да си отиде, макар и отдавна дъхът й да не гали кожата ми. Усещам я така близо, сякаш ако протегна ръка, ще я докосна.. Небрежна наивност, глуповатост, вяра, не знам как да го нарека.

Преди по-малко от месец навърших 30 години, а да живея в миналото не ми приляга на възрастта. Повечето ми връстници се бяха оженили, та дори някои имаха и деца, а аз като наивен глупак, загледан в миналото, обърнал гръб на настоящето, все още чаках да стане чудо. Пустото му сърце, като че ли нарочно не излиза от ритъм за друга жена, а мислите ми не й изневеряват. Не мога да опиша какво е това чувство, но заклевам се, владее цялото ми същество и до ден днешен. Чувствам, че се разпадам и съм безсилен. С толкова красиви жени съм се срещал, интелигентни, образовани, с чувство за хумор, но нито една от тях не събуди у мен онези чувства, с които ме дари Венера. Присъствието й ме разтърсваше из основи, забравях за себе си, опиянен от магията помежду ни. С друга жена не съм го чувствал така, макар да бях преминал през няколко по-сериозни връзки през годините. Не съм сравнявал останалите с нея, но търсех убежище във всяка следваща, чаках да ме приютят. Всъщност аз бях проблемен. Бях самотник, не допусках никоя до себе си. Жените минаваха през леглото ми, но не достигаха до истинския Виктор, който се луташе като скитник в миналото.

Венера отдавна не живееше в този град, но зад всеки ъгъл беше оставила отпечатък. Пейките в големия парк, където се запознахме, централната гара, на която чаках с нея всеки петък, неделните дни, в които ходехме на кино, хилядите разходки край морето, среднощните разговори и куп други моменти, които споделихме бяха запечатани в съзнанието ми. Родният ми град беше свидетел на нашата приказка. Не бях идвал тук от няколко години точно по тази причина. Винаги ми напомняше за нея, за нас. Обичах родното кътче въпреки горчивината, която изпитвах всеки път, завръщайки се. Първата ми ученическа любов се оказа и последна.

Бяхме заедно с Венера около две години. Тя беше от съседно малко градче и пътуваше всяка седмица. Имахме мечти за бъдещето, но нейните родители бяха деспоти и не дадоха шанс на връзката ни. След като завърших училище окончателно се разделихме. На Венера и оставаха още две години. Нямаше начин да остана в този град. Знаех, че няма да успея да стоя настрана, без да се интересувам какво се случва с нея. Така и стана. Приеха ме в университет, който беше далеч от любимата ми. По-късно разбрах, че и тя се е преместила. И това беше. Продължихме в различни посоки.

Питате се защо ви разказах всичко това ли? Преди няколко дни, прибирайки се от работа, случайно минах покрай детска градина. Най-неочаквано отнякъде дочух как някой произнася онова име, което години наред не бях чувал. Вцепених се. Моментално се обърнах, за да видя кого наричат по този начин. Мъж и жена чакаха до вратата на детската градина, а отвътре едно момиченце тичаше към тях усмихнато до уши. Предполагам бяха семейството на детето. Стоях стъписан и наблюдавах. В главата ми изплува образът на моята красива Венера и още толкова въпроси, заболя ме..отново.

”Къде ли е тя сега?’’- се питах. А, най-същественият отговор, който заглушаваше всички въпроси беше: ”Можеше това да бъдем ние..”

Бяха изминали години не само от последната ни среща, но и от последния път, когато изрекох името й на глас. Мислех, че като не го произнасям, ще се излекувам от тази “болест”, но уви.. Тя рецидивира и сърцето ми е най-потърпевшо. Вече единадесет години не намирам лек за състоянието си. Усещам как времето тече, не ме чака. Аз трябва да го настигна, но не правя нищо по въпроса. Дали ще се погубя или точно тази любов ще ме изцели? .. Венера, къде си?