АКО НЯКОЙ ЗНАЕШЕ…

-Рекс!

Настръхналата овчарка ме погледна. Беше надушил следа.

-Преследвай!

Кучето се плъзна като дух през храстите, едва-едва размърдвайки клоните. Свалих калашника от гърба си и дръпнах затвора. Патрона си беше там. Проверих бързо паласките. Всичко си беше на мястото.

„За Родината и Партията“ – помислих си и нагазих в храстите.

Клоните ме задраскаха. Един ме плесна през лицето и напълни очите ми със сълзи. Друг ме удари право в чатала и не можах да сдържа псувнята. Листа влизаха в очите ми. Остри клонки се впиваха в кожата ми и хващаха колана и дрехите ми сякаш не искаха да ме пуснат да продължа напред през малкото горско царство, което бях смутил в този късен час. За миг ми се прииска да хвърля скапания автомат и просто да си тръгна за вкъщи. Да вървят по дяволите поделението, границата, заповедите, майор Попов… всички. Майка ми щеше да ме посрещне със сълзи. Нали, милата, не спираше да ми пише писма да си взема отпуск. Щях да си легна в собственото си легло, да се завия с онзи дебел червен губер – едно от малкото неща, които мама беше получила като чеиз от баба ми след онази нежелана от всички роднини сватба, довела до моята поява.

Стъпих накриво, остра болка прониза глезена ми и залитнах. Прехапах език, за да не извикам и се сринах сред клони и листа.

-Ох, да ти… - изсъсках, но веднага млъкнах.

Ослушах се. Нищо освен собственото ми дишане. Рекс се беше изгубил в горския мрак и нямаше как да го чуя освен ако той е иска. Изправих се бавно с пръст върху спусъка на автомата. Болката пулсираше в глезена ми, но щом можех да стъпя на крака си значи не беше счупен.  Направих една крачка, стиснал зъби. Щях да живея, което си беше добра новина.

Лаят на Рекс отекна като изстрел в нощта. Овчарката беше настигнала нарушителите.

-По дяволите! – изръмжах и си запробивах път през храстите.

Надявах се сигнала да е фалшив. Бях сам, а ако срещу себе си имах гръцки диверсанти те със сигурност щяха да са въоръжени. Преди месец беше имало престрелка и се наложи момчетата от поделението да викат на помощ авиация. Един Ми-24 беше превърнал в опушено петно няколкостотин квадратни метра от планината. В поделението се носеше клюката, че са намерили само обгорели кокали и разтопени оръжия от мъжете, които се бяха преминали през кльона.

А сега бях тръгнал съвсем сам през скапаната планина и то посред нощ срещу Бог знае какво. Надеждите ми, че Рекс се е натъкнал на лисица бяха разбити от упорития му лай. Беше твърде добре обучено граничарско куче, за да позволи да бъде разсеян от нещо такова

След няколко болезнени метра, оставили кървави резки по лицето ми се измъкнах от храстите. Измъкнах от колана си сигналния пистолет и го вдигнах към опръсканото със звезди нощно небе. Проклет да беше майор Попов и неговия вечно нежелание да си изкрънка от командването допълнителни радиостанции за всички патрули.

Сигналната ракета излетя с гръм и за миг просто изчезна в мастиления мрак, в който като хиляди свещички грееха звездите. Ярко-червено сияние лумна толкова внезапно, че ме накара да премижа. На около километър на изток имаше добре укрепен пост с двадесетина бойци. От време на време дежурях в него. Разполагаха радиостанция, така че щяха да съобщят веднага в поделението, в което имаше почти хиляда мъже и два хеликоптера. Трябваше само да устискам малко, докато дойдат подкрепленията. Друг беше въпроса, че ако напред имаше вражески диверсанти за това „малко“ можеха да ме излапат, че и кокал да не остане от мен.

Рекс изскимтя и ме заля вълна от страх. Не за мен, а за кучето. Той си беше моя пес, бяха ми го зачислили още като кутре и бе единственото създание, което правеше живоа ми на това забравено от бога място ако не приятен, то поне поносим.

Мамка му, никой не можеше да наранява моето куче, бил той скапан диверсант или не!

Хукнах напред. В движение свалих предпазителя на автомата и разкопчах кобура на пистолета си. Влажната от нощната влага трева скърцаше под ботушите ми.

-Петров, Иванов - ревнах с пълно гърло – вие минете вдясно! Останалите - отляво!

Невидимата ми армия за плашене на кокошки акуратно изпълни заповедта и се пръсна в мрака, за да обкръжи неизвестния нарушител, привлякъл вниманието на Рекс. Тъмната земя пред мен изведнъж хлътна и аз се пльоснах по задник. Хлъзнах се надолу сред лавина от дребни камъчета и цопнах в плитък поток. Веднага се ориентирах къде съм. По-високия бряг пред мен беше южния и точно иззад него се разнесе лая на Рекс. Тясната корито се гънеше сред скалите, а по повърхността грееха звезди като в огледало. Метнах автомата на рамо, преджапах потока без да обръщам внимание на мокрите кубинки, вкопчих пръсти в двуметровата почти отвесна каменна стена и се набрах нагоре. Прехвърлих крак през ръба и се изтърколих по склона. Ако сержант Димитров можеше да ме види щеше да се разплаче от умиления, милия. Като новобранец така и не успях да се науча да преодолявам препятствия като нормален човек.

„Ще пукнеш като червей и по-лошо – ще пукнат и тъпаците дето са се помъкнали с тебе!“ – пенеше се той в ухото ми, а аз така и не можах да схвана как така невъзможността ми да прескоча двуметрова ограда сякаш съм шибано кенгуру ще донесе масова мор в отделението ми.

Изправих се и се затичах надолу по склона. Земята се спускаше и после се издигаше плавно нагоре, където се сливаше с небето. Само липсата на звезди издаваше границата между двете. Сигналната ракета грееше сякаш закачена на небето и бледото ѝ сияние се пръскаше по малкото късче от Източните Родопи, насред което газех. Сенките се гънеха и извиваха, превърнали се в чудовища, които сякаш искаха да се скрият от  рехавата светлина. Извадих сигналния пистолет от колана си, заредих светлинна ракета и стрелях. Фосфорът пламна и мрачните гънещи се чудовища изчезнах. Ярката светлина разкри само гора, която покриваше хълма. Нямаше пътека, а и нямаше как да има. Границата беше само на двеста метра на юг и единствените пътища тук се ползваха от армията и неколцина ловци, които имаха специални разрешителни.

Гнилите листа се хлъзгаха под жвакащите ми ботуши и залитнах на два пъти, но се задържах прав. Сиянието на фосфорната ракета си пробиваше път между клоните, но тук царуваха сенките. Стисках автомата с потни длани, а сърцето ми отмерваше всяка крачка с оглушителен ритъм.

„Моля те, Боже – пламтеше в ума ми – не искам никого да убивам! Не позволявай да ми се наложи да го направя! Моля те! Умолявам те!“

Дърветата се отдръпнаха около малка поляна. На нея беше оглушително лаещия Рекс, който бе заградил някакъв къпещ се в мрак силует. Нарушителят замахна и камък перна кучето. Овчарката отскочи назад със скимтене, но такава дреболия не можеше да го откаже. Смело пристъпи напред, застрашително оголил челюсти в очакване на команда „нападай“.

Дори не ми хрумна да вдигна заредения и готов за стрелба автомат. Хвърлих се напред и съборих човека на земята. Затиснах го с тяло и посегнах към ножа си. В този момент фосфорната ракета, която бавно се спускаше към земята, прелетя над поляната. Бледото сияние се плъзна по тясно лице с големи, кафяви очи пълни със страх. Замръзнах.

-Мария!

-Калояне!

Изправих без да изпускам ножа. Дъхът излизаше на хрипове от гърдите ми. Зад мен Рекс притихна объркан от реакцията ми. Над гората се възцари тишина, сякаш за пръв път от хиляда години.

-Какво правиш тук? – казах и сам се изненадах от глупавия ми въпрос.

Жената бавно се надигна и седна на земята. Дишаше тежко. Цялата беше в листа и трева, мръсна и уморена. Косата ѝ блестеше на призрачното небесно сияние с цвят на пшеница. Очите ѝ бяха големи и кафяви. По бузата ѝ аленееше резка. Да, това беше тя – Мария. Краката ми се подкосиха и се подпрях на дърво. Не, не можеше да е истина. Точно тя, тук и сега. От всички възможни жени, от всички възможни места, от всички възможни дни и нощи… точно тя, точно тук, точно сега.

„Бог обича да се смее, момчето ми – каза някога баща ми, след като през отминалата нощ се престори, че не ме вижда, че се прибирам разплакан. – Уви, Дявола – също.“

-Бягам, Калояне, какво да правя? – отвърна тя с онзи тих глас, който толкова добре помнех.

-Към Гърция ли?

-А накъде? – отвърна тя на въпроса ми с въпрос и тръсна глава сякаш да прогони някаква внезапно появила се неприятна мисъл.

Кестенявата ѝ коса се плъзна по слабите рамене като водопад. Пред мен отново е онази прекрасна  жена, която се плъзгаше през тъмната води, там където Камчия безшумно се слива с Черно море. Кръглата луна рисува трепкаща пътека в мастилената повърхност. Плува спокойно, уверено, като създание, което никога не е стъпвало на сушата.

„Мария, внимавай“ – отеква викът ми над шумолящото море, докато то мие коленете ми и ме плашеше дотолкова, че не смеея да стъпя по-надълбоко.

Отвърна ми само смеха ѝ. Нагазвам сред тъмните води, въпреки страха, който ме души. Хладната вода ме обгръща, дъното изчезва за миг под краката ми, но я настигам и я обгръщам с ръце. Тя не се дърпа. Кожата ѝ е топла, гладка и мека. Обръща се към мен. Пшеничената ѝ коса лепне по лицето ѝ и тя я отмята.

„Нали те беше страх?“

„Страх ме е… но повече ме е страх за теб.“

 Тя пак се засмива и тънките ѝ ръце обвиват врата ми. Топлия ѝ дъх се плъзга по соленото ми, мокро лице.

„И защо така?“

„Защото те…“

Мария махна от косата си няколко листенца и ми обърна гръб. Тръгна спокойно напред, сред дърветата сякаш нищо не се е случило. Право към границата.

-Мария, спри!

Тя не ми отговори. Просто вървеше бавно, без да бърза сякаш имаше цялата нощ пред себе си. Червената сигнална ракета беше угаснала, но знаех, че въоръжени мъже вече бързаха към мястото, откъдето е била изстреляна.

Вдигнах автомата от земята. Притиснах приклада към рамото си. Пръстът ми легна на спусъка, а едно гласче в главата ми ме попита „какво правя“.

-Спри! Ще стрелям!

Тя спря. Обърна глава към мен. Извивка на челото ѝ, малкия нос и волевата брадичка се очертаха в полумрака, както онази нощ, край Камчия

-Не, няма.

-Защо го правиш?

-Защото само това умея, Калояне – да бягам. – тя се усмихна с онази усмивка, която накара сърцето ми да се пропука от мъка. – Заради теб се научих да го правя.

Мария закрачи напред и изчезна между дърветата. Фосфорната ракета в небето угасна и мракът заля гората. Тъмнината погълна жената, която някога обичах повече от всичко на този свят сякаш никога е я беше имало. Седнах на земята и сложих автомата на коленете си. Боже, как ми се плачеше. Исках сълзите да текнат и да отмият цялата тази болка и мъка, натрупали се в сърцето ми през тези три години, в които Мария просто си беше тръгнала без да ми каже и дума.

 Рекс се отърка в мен. Изскимтя. Погалих го по главата. Вдишах. Издишах.

-Сънувах ли, Рекс?

В този момент с вой над главата ми прелетя хеликоптер и витлото разлюля короните на дърветата над мен. Мощен прожектор преряза нощта. Скочих на крака и хукнах на юг, към границата. Ако бях сънувал, то значи кошмарът започваше току-що.

 

            Мария вървеше с наведена глава. Пшеничната ѝ коса скриваше лицето ѝ. Белезниците стягаха китките ѝ. Ръцете ѝ бяга превързани с бинтове. Изглеждаше като дете между двамата едри граничари, които я придружаваха. Затворническата уазка стоеше на плаца, а зад волана дремеше милиционер, който размахваше шапката си от време на време, за да прогони някоя досадна муха.

            Поделението беше странно смълчано. По плаца нямаше войници, които да изпратят самотния нарушител.

Стоях на прага на командирската сграда – лично обиталище на майор Попов и още неколцина старши офицери от поделението. Войници идваха тук само ако трябваха да бъдат наказани… или похвалени, както беше в моя случай.

            -Ако не се беше оплела в бодливата тел може би щеше да успее да премине – каза майор Попов зад мен.

-Или някое от момчетата щеше да я застреля в гръб – отвърнах.

            -Във всички случаи щеше да се измъкне ако не беше вдигнал тревога. Ще ти дам десет дни отпуска и ще се погрижа да бъде вписано в досието ти. Прибери се у дома, виж се с вашите. Току-виж майка ти спряла да праща по кашон писма всеки месец.

            -Знаете ги какви са жените, другарю майор.

            Той не отговори, вперил поглед в момичето. Единият граничар се пъхна в уазката. Мария спря до отворените задни врати на машината. Другият войник стоеше до нея без да знае какво да прави. За пръв път на границата беше залавяна жена.

            -Жалко за момичето – каза майор Попов. – Тази година е щяла да завърши медицинското училище. Била е отличничка. Щяла е да стане добър лекар. Вместо да си гледа живота решила да бяга сякаш от другата страна я чака Обетованата земя.

            Мария обърна глава към нас. Криехме се под сянката на козирката над вратата. Позна ме. По устните ѝ пробяга крехка усмивка. След това кротко влезе в уазката. Затворническата машина потегли и изчезна надолу към портала. Не знаех къде я отвеждаше, а и не исках да знам.

-Не, момчето ми – каза до мен майор Попов с въздишка. – Никой мъж не знае какви са жените.