ЛИВИЯ

        През седмото десетилетие на първия век от раждането на Христа, на власт, с помощта на войската, дойде Тит Веспасиан  от династията на Флавиите. Той трябваше да възстанови държавата, която Нерон бе съсипал и да разшири границите й. След шестмесечна обсада римските войски превзеха Йерусалим. В същото време германските племена вдигнаха въстания срещу Рим – бунтове, които не попречиха на империята да присъедини нови територии на Изток и  да възстанови провинция Ахая в Елада , а малко по-късно  и да достигне до Каледония в Британия.

        Град N., един нито малък, нито голям, но все пак достатъчно хубав град, разположен в южните части на Апенинския полуостров, лениво дремеше, като че не засегнат от външни събития. Подобно на  съседните Капуа, Нола, Стаби и Помпей,N. бе завладян от етруските  в своя ранен период. Етруската експанзия, стигнала още по на юг, сякаш беше в отговор на гръцките нападения в областта. Скоро, обаче, градът бе попаднал под властта на италийското племе самнити. Четиридесетте години на първия век преди раждането на Христа, N. бе превърнат в римска колония.

        Площта, която градът заемаше, бе оградена от каменен зид и имаше почти елипсовидна форма, като западната и източната стена бяха извити в полукръг. Стените бяха високи около пет метра и над тях се издигаха кули.  Кардо максимус пресичаше града, свързвайки римската порта с южната. Тази улица бе перпендикулярна на декуманус максимус, който пък осъществяваше връзката на голямата порта от изток с портата, водеща към Помпей на запад.  Там където двете главни улици се срещаха, бе оформен Форумът. Той бе настлан с каменни плочи, а северно от него, обградена от портици в коринтски стил и застлана с мраморни плочи, се намираше ареата – празно пространство пред самия площад. На форума бяха разположени различни обществени сгради –  монументалната гражданска базилика, която служеше за събрания, храмовете (на Юпитер и на божеството – покровител). Тук се намираха и сградите, свързани със управленческата и съдебната власт. Това бяха курията – тук се помещаваше администрацията на града и заседаваха дуумвирите и едилите; комициумът – където гласуваха комициите. Около форума бяха разположени  пазарите – зеленчуковият и мацелумът, мястото за продажба на животни и робският пазар; палестрата, одеонът, главните терми на града, гръко – римският театър. Пазарът, обърнат с южната си фасада към форума, представляваше правоъгълен двор, заобиколен от четирите си страни с колонада. Под строг контрол тук се продаваха морски дарове и риба. Обграден с колонади бе и дворът на палестрата, където младежите идваха, за да тренират. Термите, построени от тухли в опус латерикум, имаха няколко входа – два за мъжете и един за жените. Тетърът и одеонът, израз на каменната монументална архитектура се извисяваха около форума. Освен храмове на различни божества, се срещаха и светилища, като например светилище на Ларите, както и олтари. Един от главните храмове на града – този на Юпитер Капитолийски – бе направен от бял камък и бе  заобиколен от всички страни с колонади, като пред фасадата бяха разположени шест колони в коринтски стил. По-нататък, около форума, се намираха и свързани един с друг амфитеатърът и гладиаторските казарми.

        Перпендикулярните една на друга улици – декумани и карднини –  ограждаха къщи и квартали, и бяха настлани с варовикови многоъгълни блокове, като върху някои от тези блокове бяха направени знаци, които да показват пътя към лупанариума. Над тротоарите, покрити с хоросан или дребни камъни, често се извисяваха портици. В града се срещаха чешми с четириъгълно корито, над което се намираше плоча с чучур, през който непрекъснато се изливаше вода. Най-често тези чучури бяха оформени като животинска глава. Снабдяването на града с вода ставаше чрез акведукт, зидан канал, който се зареждаше от извор в близката местност. Водата се разпределяше от водни кули по глинени тръби. Жилищните сгради бяха построени от варовикови блокове или туф. По- заможните хора от града живееха в домус – атриумен дом, срещащ се в разрични разновидности. Основната особеност на този тип къща, бе това, че тя притежаваше система от отвор на покрива и басейн под него. Бедните обитаваха инсулите. Последните представляваха сграда с няколко етажа, като всеки етаж всъщност бе отделен апартамент. Някои от общежитията имаха четири фасади – по една на всяка улица; други – по две; а трети се простираха само по протежението на една улица. В долните етажи на сградите бяха разположени магазинчета и работилници.

       Животът в градчето, бе както винаги оживен. Подобно на артерии и вени, които пренасят кръв към сърцето, така и препълнените с хора площад и улици изпълваха ежедневието с едно монотонно, но пулсиращо и вечно движение – търговците, със своите наредени тезгяхи за стока и приканващите си викове, уличните артисти и музиканти, просяците, войниците и легионерите, които пресичаха площада; хората, отиващи към термите за да побъбрят или за да се изкъпят, а често и двете, жреците и весталките, запътващи се към храмовете, тайните християни, тичащи към катакомбите си; робите, носещи на носилки градските матрони, цветно облечените хора по случай празничните дни. Градът, същински кошер, приютяваше граждани от различни националности и съсловия: римляни, гърци, евреи, германи, сирийци, патриции и плебс, роби и проститутки, християни и многобожници, философи и работници, магистрати и войници, поети и сибили.

        В един оживен юлски следобед, след като бе спала до обяд и след като дълго се бе приготвяла пред огледалото, патрицианката Ливия Прокула, бе решила да се отбие при своята приятелка Валерия Крас, също видна матрона и съпруга на един от едилите. На връщане, по пътя за дома, Ливия, излегнала се в личната си лектика, мина през по оживената част на града. Закритата носилка бе носена от осем роба – четирима я теглиха, а други четирима я бутаха. Тя беше правоъгълна, с двускатен покрив и четири подпори в краищата си, около които подпори се спускаха прасковени на цвят перденца. По едно време матроната, която въпреки леконравния живот, който водеше, бе твърде наблюдателна, спря вниманието си върху един беден младеж. „ О, богове, това е Аполон!” – помисли си Ливия, оглеждайки със страст плебея. Той не беше покрит с много дрехи – носеше сивкава препаска от груб материал и бе обут в кожени обувки. Мургавата му кожа, стегнатото тяло, черните къдрици около челото – всичко това силно я впечатли. Но някакво друго, по – чисто и съвсем непознато чувство обхвана младата жена.  Изпаднала в истеричен пристъп, породен от ужаса, че повече няма да може да срещне този младеж, Прокула нареди на робите да оставят лектиката. Слезе и се запъти право към обекта на своите чувства. Спря се на няколко метра от младият мъж и се скри зад една колона. Съзнаваше много добре, че не е редно и прилично да заговаря човек от по – нисше съсловие и съжали, че в него момент Патриция, нейната лична робиня, не е с нея. В него момент сякаш Ерос се  намеси и младият мъж погледна към Ливия, която бе излязла пред колоната, служеща й до преди малко за скривалище. Патрицианката бе облечена във виненочервена туника, която се спускаше на дипли до глезена. Ръкавите, стигащи до лакътя, се състояха от две части. Под гърдите бе пристегната със златист платнен колан. Над туниката Прокула носеше бял шал, стигащ до коленете. Бе обула ниски тъмни обувки везани със златисти нишки. Косата й, сресана назад, скриваше ушите и оформяше кок от сложна плетеница на тила.  На едната си ръка носеше армила – отворена обла гривна; по шията й лежеше златен луновиден медальон, ушите й бяха украсени от обеци кроталия, които обеци представляваха три спускащи се висулки  с бели топчета в долния си край; а фибулата, всъщност бе секретната игла, която прикрепяше шала. Прокула се вълнуваше смешно, като девойка. Впитите скули на бледото, но иначе мургаво лице, леко поруменяха. Плътните и червени устни се разтвориха в лека усмивка, а пъстрите, източни очи бяха втренчени в младия мъж. Прикрита от колоната, младата жена наподобяваше скулптура, но скулптура съвършено изваяна, със стройно тяло, пищен бюст и гарваночерни коси, падащи като воал въз раменете й. Младият мъж продължаваше да я гледа, и на нея и се стори, че долови внезапен – или нима си го бе внушила – интерес в погледа му. За да го окуражи, тя се усмихна още по-ведро, и то по начин, който идваше да му покаже, че неговата компания е желана. Мъжът, навярно роб, също бе заинтеросован от непознатата красавица, защото за момент тръгна напред, вероятно забравил за  миг положението си, и после със видимо съжаление се спря нерешително. Изчака Ливия да се качи отново в лектиката, и сетне, добил повече смелост, тръгна бавно след носилката, спазвайки известна дистанция. Робът не знаеше дали тази богата жена действително се бе заинтригувала от него, но реши да рискува. Не след дълго носачите се спряха пред една хубава, бяла и богата къща, през портата на която патрицианката влезе бързо.

         След около десетина минути, време през което мъжът обикаляше около домуса, за най – голяма изненада, от същата тази порта излезе едно около шестнадесетгодишно момиче. Девойката плахо се огледа наоколо, отдалечи се на доста голямо разстояние, като в същото време  показваше на роба, че трябва да я последва.

Аз съм Патриция. Изпраща ме господарката... -  боязливо почна робинята.

-        Коя е господарката ти? – попита младежът за името на красивата непозната.

-        Ливия Прокула. Съпруга на Апий Корнелий Прокул, съдебен префект.

-        Какво иска тя? – все така направо, и дори грубо, питаше робът.

-        Иска да знае кой си ти.

-        Мендас, гладиатор в градската школа. Тракиец съм.

-        Господарката ми иска да знае, също така, по какъв начин може да те види. Отказът му, каза тя, ще ме наскърби. Ще можеш ли да я чакаш вдругиден призори, на това място?

-        Ще дойда, така й кажи. – каза Мендас и понечи да си тръгне, но момичето го спря и рече:

           Скоро Мендас се прибра в  казармата. Не успя да заспи цяла нощ. Неочакваната, но приятна среща този следобед, силно го бе развълнувала. Той не знаеше какви точно бяха чувствата, които изпитваше, но просто усещаше, че желае да бъде до Ливия Прокула. На следващия ден, все още под въздействието на тази жена, гладиаторът не можеше да се концентрира по време на тренировките и проявяваше необичайно нехайство.

         Гладиаторската казарма, лудус гладиаториус, бе част от комплекса на амфитеатъра, и следователно се намираше в близост до него. Сградата бе построена в опус микстум, т.е. чрез редуването на ред камъни и ред тухли. Самите помещения ограждаха двора, в който се провеждаха упражненията. Тук имаше и карцер, където често някои от гладиаторите биваше оковаван, както и помещения за робите, обслужващи борците. Последните живееха по двойки в малки килии, големи не повече от пет квадратни метра. Спяха върху нарове, единствените мебели тук.

       Мъжете бяха обучавани от ръководителя на школата – Марций, бивш гладиатор, всеизвестен с жестокостта си. Тренировките траеха от сутринта до вечерта. Първоначално мъжете се упражняваха с дървени мечове и щитове на двора, а често техен враг бе дървен кол с човешки ръст. Употребявани бяха и различни уреди. Въпреки тежките условия, в които живееха, гладиаторите често биваха преглеждани от лекар, и въпреки натовареният ден, разполагаха със свободно време за забавления. В казармата се обучаваха  хора от най – различни племена: траки, гали, келти, самнити, северноафриканци, чернокожи, финикийци и други. Самият Мендас, след като бе превърнат в роб преди около пет години, бе отпратен да работи в рударските мини. По-късно, отново попаднал на пазара за хора, бе купен за да бъде превърнат в гладиатор. Той не знаеше каква е съдбата на семейството му, но отдавна бе спрял да чувства всякакви емоции, защото знаеше, че спомените от красивото минало ще му навяват тъга; нямаше желания, надежди и мечти, защото съдбата му бе обречена. Някога свободен войн от племето кробизи, участвал в не едно или две сражения, сега той споделяше участта на хиляди други, лишени от свобода мъже. Килията си споделяше с един млад гладиатор, рециарий - биещ се на арената с мрежа и копие - негов единствен другар, северноафриканецът,  когото наричаха Мего.

           В това време, в което Мендас водеше вътрешна борба и се страхуваше да допусне някакво чувство да завладее сърцето му, отегчената от празния си живот Ливия Прокула, за първи изпитваше разтърсващи емоции. Омъжена още на шестнадесет за човек, занимаващ се с право, тя не бе усетила тръпките на любовта, нито първите младежки вълнения на влюбена девойка. Тя не обичаше съпруга си и виждаше в този суховат и невзрачен чиновник единствено отражение на пустотата в душата си. Вътрешно изпитваше неприязън както към високата му, превита фигура и лице на млад старец, както към неговите приятели – сановници, така и към вечните му интереси, свързани с Омир, гръцките философи и музиката – неща, от които той не разбираше. Апий беше воювал и посещавал различни страни, дори познаваше лично императора – когато имаха гости, не пропускаше да се хвали с това – Ливия ненавиждаше даже изражението, с което го правеше: начинът по който лакейски потриваше ръце и се усмихваше угоднически. Деца нямаха, и затова той попълваше празнината с различни любовни похождения, държавни дела, и посещения в Капуа при сестра си Клаудия Паулус, съпруга на главен центурион. Докато основните развлечения на Ливия Прокула бяха разходките, приемите, литературата и театъра. Като патрицианка тя бе образована – знаеше както родния си латински, така и гръцки език. Когато бе много малка, беше поверена на дойка, след което родителите й, починали отдавна, й бяха наели учител по философия и музика. След като се омъжи, тя запълваше излишъка си от свободно време с четене. Интересуваше се както от гръцки, така и от римски автори: вълнуваше се както от Вергилий, така и от „ Любовни поеми” на Овидий. Другото основно занимание на Ливия, бе това да посещава представленията в театъра и поетичните четения в одеона. Завладяваха я  историческите поеми на Гней Невий, трагедиите на Сенека, както и комедиите на известния в Помпей Менандър. Към гладиаторските игри, младата жена нямаше отношение – тя  бе посещавала този род забавления само веднъж.  Но нищо не бе толкова приятно за Ливия Прокула, както приготовленията пред огледалото и организирането на приеми – действия, отговарящи изцяло на нейната жизнерадостна, страстна и суетна натура.

          Този късен следобед, денят след случката с гладиатора, Ливия се бе отдала на подготовка за предстоящото събиране, на което бе домакиня. Патриция старателно се суетеше около господарката си. С помощта на дълги дървени игли и връв, робинята раздели косата на части и усука с връвта отделни кичури. Последните бяха свързани след това в опашка на тила, като се получаваше следният ефект: косата на самата глава бе разделена на бразди. Предната част от косата, Патриция раздели  на две плитки, спускащи се покрай лицето. От задната опашка сетне, робинята оформи четири плитки. Всяка двойка плитки се свърза в сложна плетеница, с помощта на дървената игла и връвта. След това всички плитки  бяха усукани заедно в кок. Под кока двете странични плитки се сплитаха наново, като образуваха една обща, която сетне се подпъхваше в центъра на кока. Веднага след като бе изляла от ваната, Ливия почисти кожата си с магарешко мляко, примесено със сок от портокал и лимон. След тази маска, Прокула се зае с грима. От един лекит, цилиндричен малък съд за благовония и масла, тя обля тялото си с аромати. Намаза ръцете си с някакъв известен крем, чието име бе гръцко; сложи си руж, оцвети клепачите и почерни веждите си със продукт от сажди. Устните си начервиса със смес от цинобър, миниум и олово. Двата спуснати пред лицето кичура усука с маша, пипайки чевръсто с дългите си, финни пръсти. След това отвори пиксидата - тоалетната кутия за бижута -  и избра следните украшения: обеци с гроздовидна висулка, змиевидно оформена гривна за над лакътя; златен медальон с камеа от полускъпоценен камък;златна кръгла фибула с инкрустация от червен камък и две спускащи се надолу верижни, но нежни висулки. Преди да наметне върху себе си небесносинята туника, матроната обгърна гърдите си с специална платнена лента. Върху самата туника Прокула  облече кремава на цвят тога. Сетне излезе от спалнята, за да се присъедини към мъжа си в посрещането на гостите – дуумвири и префекти, няколко поета, военни, двама лекари, и техните съпруги.

         Отвън, изградената от местен туф къща, бе бяла. Покривът и бе четирискатен и покрит с редуващи се два типа керемиди: имбреци и тегули. От голямата входна врата с двойни дървени крила и пиластри от двете си страни, започваше коридор – последният водеше до атриума, около който бе разположена голяма част от самата къща. Атриумът представляваше стая, в която имаше имплувиум (басейн), обграден с четири колони, а под него – бе комплувиумът – отворът, през който се изливаше дъжда. След това водата се изтичаше в канал, водещ към улицата. Подът бе настлан с начупени тухли, а самият имплувиум – облицован с мраморни плочи. Стените бяха боядисани в помпеанско червено.

         Около атриума бяха разположени останалите помещения, включително и стаята на вратаря. Открит към него беше таблиниумът, отделен чрез дървена двукрила врата, от двете страни на която имаше колони. Той представляваше по – скоро ниша за почитане на семейния култ и беше свързан в задната си част с градината. От двете страни на таблиниума се намираха двете али, тоест крила. Едното служеше за трапезария, а другото за гостна. Перистилът, който бе в близост до атриума и таблиниума, заобикаляше градината и представляваше портик с колонада от четирите страни. Самите колони бяха канелирани, а сред поддържаните цветя и дръвчета се извисяваха фонтан и скулптурки. Около перистила бяха разположени господарските и спални помещения. Къщата притежаваше голям салон - екос, който изпълняваше функцията на приемна. Също така имаше и официална трапезария – триклиниум: в него трите легла бяха разположени пе-образно около масата. Кухнята се намираше южно от зеленчуковата градина. В домуса имаше още склад, малка библиотека, конюшня, латрина, а в най – задната част се намираха стаите на прислугата. Банята, подобно на обществените терми, разполагаше с аподитериум, тоест съблекалня; калдариум, тоест помещение с топла вода; и калдариум, помещение със студена вода. Мебелировката и интериора на къщата издаваха разкоша, на който се радваха господарите. Дървени легла в спалните, гостните и трапезариите; сандъци, в които се складираха вещи; глинени лампи; мраморни маси и малки столчета с кръстосани крака;вази с цветя; сребърни, бронзови, глинени и стъклени съдове. В спалните, освен леглата се намираха и дървени гардероби със решетъчни врати, трикраки дървени масички. Подовете в коридорите бяха покрити от разноцветна мозайка. Останалите стаи бяха настлани с бели или цветни плочи. Стените бяха оцветени – или в помпеанско червено, или в червено и синьо, или пък бяха изрисувани със стенописи. Баграта, размесена с вода, беше нанесена върху влажната мазилка на стените и така се получаваше фресковия стил. На различен фон, по протежението на целите стени бяха изрисувани сцени с човешки образи – най –често представляваха митологични сцени. В други стаи рисунките бяха обградени в квадрати, подобно на окачени портрети, а в трети – употребена и мозайката.

           Свечеряваше се. Розови, сини, жълти и червени цветове се сливаха импресионистично и придаваха романтичност на все още светлото небе. Стопанката на дома влезе в приемната, за да се увери, че всичко бе подредено. Погали с ръка двата черни песа, излегнали се на пода и доволно се усмихна. На масите, оградени с легла и столчета, бяха разположени купи, кани и чаши от сребро и стъкло, както и керамични съдове, покрити с червен лак; сребърни лъжички. Чашите – цилиндрични скифоси на столче и  кантароси – бяха наредени около ойнохоето за вино и бронзовите кани. От различните чинии, бяха подредени патера с дръжка, малки паници и купи, ланкс и съдове за подправки.

            Гостите скоро започнаха да пристигат и домакините със своята типична вежливост ги настаняваха по обсипаните с възглавнички и покрити със специални покривки легла. Най – напред бяха предложени ордьоврите – салати, гъши дроб, маринована риба, охлюви и маслини. След това поднесоха основните ястия. От месата, в менюто, присъстваше обичайното птиче месо – блюдо от яребици, както и езици от чучулига. Но най – примамливо си оставаше пълненият с наденици и кървавици глиган. Освен това, на масите присъстваха и морски ястия – риба тон, миди, стриди от Елада и змиорка. За десерт бяха сервирани ябълки в пържено тесто, африкански смокини, грозде в кошничка, бисквити, фурми и орехи.  На масата присъстваха и обичайният солен рибен сос гарум, както и пресен хляб. Бяха предложени и препечени парчета хляб във вино. Самото вино бе в два вида: фалернско и цекубско. По желание някои гости можеха да добавят към напитката и подправки – карамфил, черен пипер и мед. Други, по гръцки обичай, предпочитаха да разреждат алкохола с вода. Освен това бе поднесен и миррис – питие от вода и мед и густатициум – аперитивно вино с мед, което се пиеше преди ядене.

          През цялото време, докато гостите лежаха и вечеряха, две робини свиреха -  едната на арфа, а другата на флейта. Един поет, облечен в бяла тога, и с венец на главата, рецитираше стихове на Омир и Вергилий. Апий бе извикал и няколко робини – танцьорки, навярно одалиски, които се извиваха гъвкаво под звуците на флейтата. Няколко роби обикаляха с мехове с вода и поднос, за да може желаещите да измият ръцете си. Други от прислугата, пък, трябваше да разрязват яребиците и глигана. А трети наливаха виното и го разреждаха. Една част от гостите се разхождаха из залата и говореха, а друга – лежаха по масите, наливаха се с вино и хапваха от храната, като мъжете от време на време пощипваха някоя от робините. Жените, облечени в туники от скъпи платове, със сложни прически на главата, напомняха гъмжило от многоцветни, пърхащи пеперуди. Мъжете, между които офицерите изпъкваха с униформата и въоръжението си, се събираха на купчинки, за да обсъждат всичко: политиката, времето, модата, ястията, някоя жена, новите литературни творби, клюките, гладиаторските игри – всеки от присъстващте  си имаше любимец сред робите - бойци, но всеобщото мнение провъзгласи италиеца Нармес, самнит, за най-добрия в Н. Стана дума и за християните – дуумвирът Гай Корнелий настояваше за най -строги мерки, що се касае до тази „престъпна секта“, и даде за пример наказанията на Нерон.

          По едно време, Валерия Крас, весела и лекомислена по природа жена, която обичаше да се отдава на пороците и да спи с робите и робините си, веднага забеляза настъпилата у Ливия промяна. Валерия добре познаваше онова мечтателно, и същевременно похотливо изражение, с което представителките на нежния пол се сдобиваха, щом край тях се появяваше някой по-специален мъж.

-        Е, как си ? Днес изглеждаш необикновенно щастлива ! Но ми се струва, че си и доста притеснена! – каза Крас на приятелката си.

        Поруменяла от ужас, че може би е разкрита, Ливия, която никога до сега не бе и помисляла да изневерява на съпруга си, отвърна тихо:

-        Заради приема е...

-        Че ти не за първи път даваш прием... – Валерия все пак настояваше да узнае истинската причина за промяната на домакинята. Впрочем, първата днес изглеждаше доста предизвикателно: облечена със светлооранжева туника от полупрозрачен плат, която разкриваше доста от пищния бюст. Червените й, къдреви коси бяха вързани на венец, а маслиновите й очи се смееха непрекъснато. Тя имаше навика да облизва лекично плътните си устни, щом се захванеше с пикантерии; дори и сега го направи няколко пъти.

-        За какво ми говориш... – престори се, че неразбира младата Прокула и побърза да се отдалечи. Валерия, обаче, я проследи с лукавия си  и доволен поглед.

         Ливия сметна, че тъкмо в този момент трябва да отиде до мъжа си и с това си действие да докаже на приятелката си, че винаги ще бъде със и до него. Апий прегърна съпругата си и й обясни, че е подготвил специално представление. Младата жена попита  в какво ще се състои то – може би  ще има някакво представление или пък ще се разиграят обичайните игри? Прокул отвърна, че е наел двама гладиатори от градската школа, които да се борят пред гостите.

-        Защо не ми каза по-рано? – развълнува се Ливия и за малко да разлее виното, от сребърната чаша, която държеше.

-        Защото знам, че не одобряваш този тип развлечения – отвърна той.

-        Но ти  ли избра участниците? Кои са те? – възбудено питаше тя със светнали очи.

-        Да, разбира се, аз ги избрах. Тракиец и келт. Препоръча ми ги Марций.

-        Тракиец?...  – не на себе си, възкликна младата жена.

-        Да, ала какво ти е? Откъде този интерес? – учуди се Апий. Тя винаги бе показвала незаинтересованост, дори отвращение към гладиаторските игри и борби.

-        Ах... – почервеня Ливия и забързано заговори – не, нищо... Просто така... не ми обръщай внимание, май че се замаях от виното.

        Прокула реши да почака известно време, преди да излезе да потърси Патриция. Наблюдаваше съпруга си, и когато се увери, че той отново се е  улисал в разговори, се измъкна в коридора. Каза на първия срещнат роб, да извика Патриция и да я доведе в градината с перистила. Щом съзря личната си слугиня, Ливия я прати да разучи, къде точно се намират гладиаторите. Дали тракиецът всъщност не бе той... младият мъж, с когото Фортуна я бе свързала предния ден...Изведнъж, обаче, от някъде изникна Валерия и се наложи домакинята да се появи в салона, заедно с нея. Не след дълго, все пак, двамата гладиатори бяха въведени в залата. Както и очакваше самата Ливия, единият от двамата наети, се оказа именно Мендас. Последният, естествено разпозна Прокула – така или иначе, той още сутринта знаеше, че ще посети дома й. Въпреки че, бе влюбен в матроната, той не даваше никакъв признак, че я разпознава. Единственото което направи, когато влезе, бе да й хвърли един поглед и то колкото, за да я разпознае сред присъстващите. За разлика от гладиатора, обаче, Ливия не можеше да прикрие избухналите у нея емоции и с мъка удържаше опиянението си.

         Младата жена забеляза, че Валерия я гледа особено. „ Да, досетила се е, и сега иска да ме улови в крачка... не трябва в никакъв случай да показвам пристрастията и вълненията си” – помисли си тя. Двамата съперници застанаха по сигнал в средата на салона, един срещу друг, а наблюдаващите затихнаха, вперили очи в тях. Жените се възхищаваха на атлетичните тела на борците и нескрито ги разглеждаха с интерес. Двамата противници бяха голи, само по препаски и сандали, готови за ръкопашен бой. Съперникът на Мендас, висок и мускулест келт, с дълги руси коси, гледаше някак тъповато и примитивно. Ливия чу шептящия разговор на центуриона Марк Луций и архитекта Кастор (той бе грък):

-        Кой е по-добър? – попита гърка, издавайки хриптящи звуци.

-        Тракиецът, струва ми се. Но се кълна в Марс, че и келта си го бива – отвърна войникът – казва се Доран, мирмилон е.

-        Тогава залагам на тракиеца.

-        Значи, не ми остава избор – разочарова се офицерът – Добре, приемам баса. Залагам на келта. Тридесет  сестерций, за този, който спечели облог.

-        Чудесно – съгласи се архитектът.

        Двамата борци се хванаха  един друг за лактите. Лицата им, с изкривени черти, издаваха свръхусилие. Тракиецът и келтът ръмжаха, а ситни капчици пот оросиха гърбовете им. Всеки се мъчеше в началото да изтика другия. Гостите наблюдаваха сценката с изключително напрежение – несъмнено повечето симпатизираха на тракиеца – или поне така реши Ливия, която беше сигурна в победата му. Тя следеше всяко негово движение, затаила дъхът си. „ Той знае, че го гледам. Това означава, че ще се старае на всяка цена да победи, за да спечели разположението ми. Но дори и да загуби... какво толкова? Нима е възможно да е тъй красив? Богове, загубвам разсъдъка си!” – размишляваше Прокула и нервно  играеше с краищата на дрехата си. Гладиаторите вече се счепкаха здраво, и Мендас обви ръце около шията на противника си. Всеки негов мускул бе изпънат до край, а врата му бе осеян с множество изпъкнали вени. Келтът се опита да се освободи от хватката, като дишаше тежко, сритвайки другия с крак, но напразно: Мендас го повали на земята. Публиката ахна. Келтът веднага скочи на крака и започна да налага юмручни удари по лицето на тракиеца. Ръката му се ороси с кръв. Тракиецът се отскубна и се притисна в мирмилона, хапейки тялото му. „На живот и смърт е – промълви Апий на жена си – приличат на две животни, нали?“. При тези думи сърцето на Ливия заби лудо. Валерия също се вълнуваше, и от време на време оглеждаше внимателно приятелката си – при всеки обрат, лицето на последната променяше цвета си. Тракиецът буквално изви главата на келта, натискайки с длани брадичката му към земята. Мирмилонът изгуби равновесие и рухна. Личеше си колко му беше противно на тракиеца и с какво отвращение върши всичко това; някак машинизирано, като по навик, той възседна мирмилона и го обсипа с удари. Публиката ахкаше и одобрително възклицаваше. Келтът, с разкървавено лице, лежеше обездвижен. Нечия ръка подхвърли на Мендас остра, финикийска кама. Всички, като по сигнал, погледнаха към домакинята. Тя даде с ръка знак, че Мендас трябва да остави жив келта. С това цялата борба приключи и гладиаторите трябваше да напуснат салона.

           Едва някъде към четири часа след полунощ, когато гостите се разотидоха и Апий, пленник на Дионисий, се отправи мъртво пиян към спалнята си. В същото време Ливия, прикрита от Патриция, излезе на улицата и се запъти към уговореното за срещата с Мендас място.  Тракиецът чакаше своята любима и още щом я зърна, я взе в обятията си. Смутена, че някой може да ги види, Прокула прошепна: „Сигурно има хора наоколо... да идем другаде”.  И двамата се запътиха там, където живееха свободата, страстта и чувствата.  Купидон, крилатото дете на Любовта и Войната, на Красотата и Омразата, на Венера и Марс, бе уцелил със своите стрели тези две чисти души. Самата Венера, сляла в себе си душевната и физическата хармония, сега ликуваше. Небесата сякаш благославяха любовта на Ливия и Мендас.

          На следващият ден Прокула се събуди, както обикновено, по обяд. За нейно щастие, съпругът й съобщи, че няма да бъде у дома цяла седмица. Апий Прокул заминаваше в Капуа при сестра си Клавдия и зет си Септий Паулус. Това незабавно пътуване, бе неочаквано – едва преди ден Апий получи писмо от Септий. Прокул не можеше да пренебрегне молбата на своя роднина и трябваше да побърза с приготовленията за пътуването. Всъщност, от известно време Апий се занимаваше с делата на зет си и бе негов съветник по много въпроси. Ливя бе доволна от развитието на събитията поради две съществени причини. Първо, не можеше да стои спокойно в присъствието на съпруга си, след като му бе изневерила. И второ, неговото отстъствие щеше да направи срещите й с Мендас по- лесно осъществими. Прокула не изпитваше вина от това, че бе предала съпруга си. Напротив, сега се чувстваше по –  добре от всякога. Винаги се бе съобразявала с Апий, а сега,изведнъж, щастието й вече не зависеше от него. Влюбена ли бе в тракиеца или просто бе неустоимо привлечена от него, Ливия не можеше разбере. Каквото ще да става, казваше си тя, и все пак се боеше, че тази връзка може да коства репутацията и бракът й. Не се смяташе за развратна и паднала жена, дори чувстваше особено удоволствие от това,  че животът й се промени по този начин. Все пак смътен страх се бе загнездил в сърцето й – страх, свързан  с дузина неразрешени въпроси: дали гладиаторът щеше да остане още дълго жив; дали Апий нямаше да му отмъсти по някакъв начин, в случай, че разбере; и сетне, Мендас обичаше ли я, и не я ли смяташе за долна жена? „ Не, боговете ми са свидетели, не съм извършила грях. Не се считам за опозорена, задето бях с един роб. Макар и гладиатор и чужденец, той  струва трижди пъти повече от всеки друг, даже и от Апий.” – уверяваше се тя.

        По време на обеда, мъжът й говореше само за пътуването си – заяви, че тръгвал призори на следващия ден.

„Поздрави моята обична сестра Клавдия и й предай пожеланията ми за здраве и дълголетие. Целуни и племенниците ми “ – отвърна Ливия и пак потъна в своите размисли.      Впрочем тя не смееше да погледне съпруга си в очите.

-        За какво мислиш? – прекъсна вглъбението й Апий.

-        За нищо особено – лаконично каза тя.

-        Струваш ми се малко странна от вчера. Нещо си много доволна, разсеяна…

-         Защо? – рязко повиши тон Ливия и Апий трепна; в гласа й прозвучаха нотки на отчуждение и раздразненост; двамата се бяха карали много рядко, и сега той се изненада – Нищо ми няма. Нямам право да бъда доволна ли? Това не ти понася ли, съпруже? Не може ли проста така да бъде весела?

-        Но аз не съм казал това – някак оправдаващо заекна той, и на Ливия и дожаля.

„Все пак той не е лош човек – мина й през ума – но защо ми изглежда толкова жалък ?“

-        Вчерашният бой не беше лош. Този тракиец ми се вижда способен. Добре направи мила, че остави жив келта. Знаех си, знаех си, че точно така ще постъпиш! – одобрително рече Апий, с цел да я омилостиви.

        Това изказване раздразни Ливия. Тя знаеше, че той ласкаеше добродетелите й, когато се опитваше да възстанови спокойствоето помежду им. Но този път, споменаването на любовника й, се оказа още една причина, заради която матроната съвсем да презре съпруга си. Мислено тя ги сравняваше и разбираше отчетливо, разликата между двамата мъже.              „Колко е несправедлива понякога Фортуна! Трябваше Мендас да е съпругът ми, да бъде роден нотабил, а Апий – роб.”

          Апий си наля вино, погледна я, и отсече:

-        Изгубила си си едната обица.

          Ливия почервеня издайнически като девица – тя съвсем бе забравила, че даде обицата на Мендас сутринта, и че  пропусна да си махне другата. Младата жена се ядоса на себе си – заради каква глупост щеше да се издаде! А той нима подозираше нещо и сега се опитваше да я изпита?

-        Паднала е някъде – ядно рече тя – ще си купя нови.

-        Така е, защото умът ти вечно  витае нейде другаде – наставнически каза Апий и примлясна: действия, които Ливия ненавиждаше. Тя се разгневи, но предпочете да не възразява, за да запази атмосферата на привидна хармония. Младата жена само трябваше да почака съпругът й да замине, и щеше да възвърне отново радостта си.

     През цялата седмица Прокула даваше израз на любовта си. Всеки ден се срещаше с Мендас. Говореха си и се любеха. Той й разказваше за своите земи, а тя му четеше поезия. Единственият човек, който знаеше за техните отношения, бе личната робиня на патрицианката. Но този факт слабо вълнуваше Ливия.

      Апий се завърна от Капуа в добро настроение. Личеше си, че  компанията на племенниците му,  му се бе отразила положително. Той дори вече се беше замислил сериозно над идеята да си направи деца. Ето, вече няколко дена откакто намекваше на съпругата си, че е време да създадат потомство, но тя се преструваше, че не разбира нищо. Непрекъснато измисляше поводи, с които да отблъсне нежността на Апий. На последния това положение скоро му омръзна; съпругата му постоянно страдаше и се оплакваше от нещо – главоболие, неразположеност, сънливост. Ливия, от своя страна, се тревожеше, че няма да има възможност в близките седмици, свободно да се среща с Мендас.

        Скоро, подобно на всички в града, Апий очакваше с нетърпение започването на гладиаторските игри.Тъй като съпругата му никога не го придружаваше на този тип зрелища, той не я покани да го придружи. За това остана изненадан, когато тя му съобщи, че ще дойде с него в амфитеатъра. Той реши, че това е акт на саможертва от нейна страна – може би за да  му угоди, задето го бе пренебрегвала толкова време, и прие нейното решение, без да показва учудването си.

        В деня на игрите, Ливия бе станала рано – нещо, което не бе типично за нея. Бе облякла съвсем обикновена туника, не сложи нито един накит, не се гримира и си направи възможно най – проста прическа. Беше нервна, раздразнителна; стряскаше се и от най – малкото нещо. Тя не знаеше все още дали в игрите ще участва тракиеца, но не искаше да разбере последна, ако му се случи нещо. Освен това, по някакъв смътен и неясен за самата нея начин, имаше чувството, че нейното присъствие ще спомогне за това Мендас да не бъде убит на арената. От друга страна,  неприятно, интуитивно усещане я беше завладяло през нощта, и не й даде покой и през деня. Тя застана пред домашното светилище на Ларите и дълго се моли да бъде пощаден нейният любим, а също така се помоли и за това Боговете да опазят тяхното щастие.

          Нея сутрин, Апий, Ливия и Патриция, се запътиха към амфитеатъра, като всеки от тях бе завладян от собствените си мисли. Единствено, когато Апий се спря на един тезгях да си купи готова храна, Ливия му направи забележка, че е странно да се яде и в същото време да се гледат зверства. Прокул се направи, че не чува жена си, но вътрешно го беше яд на нея. Скоро, обаче, смесен с тълпата, забрави за Ливия и започна да поздравява всеки срещнат познат. Младата съпруга се опитваше до колкото може да избегне разговор с близките си приятели. Сърцето й вече бе започнало да бие силно, пулсът й се бе ускорил и изпаднала в тих ужас, на нея й се струваше, че Мендас й се привижда навсякъде.

      Амфитеатърът се намираше в югозападната част на града. Целият комплекс, заобиколен от къщи, побираше общо около десет хиляди души. Формата на амфитеатъра бе елипсовидна, а отвън той бе архитектурно оформен. Външната стена бе оформена като четири големи хоризонтални пояса, разположени един над друг. Отделно поясите бяха разделени на квадратни сектори. Последните представляваха отворена арка, заградена от двете си страни с по една коринтска колона, която колона завършваше с капител, оформен като кошница с акантосови листа. Етажите бяха няколко и над тях имаше горна галерия. А пред тях бе издигнат подиум, който да разделя зрителите от арената. В дъждовни или много слънчеви дни, над амфитеатъра опъваха платно, наречено велум, което платно беше закрепено с дупки в конзоли. Седалките за публиката бяха подредени в кавеа. Това бяха тридесет полукръгли мраморни реда, които се издаваха един над друг във височина.  До седалките се стигаше по диасоми – вертикални пътеки, пресичащи редовете. Между арената и кавеата, минаваше основния път, свързващ портите, които се намираха една срещу друга. Самата арена, където се извършваха гладиаторските битки,  бе покрита с пясък и  бе поддържана от сводове. Под нея се намираха помещенията с клетките за зверовете. За арената бе пригоден отводителен канал, който се използваше в представленията, наподобяващи морски битки.

       Както и останалите патрициански семейства, така и Прокул се настаниха на предните седалки. Патриция им постла с възглавничките, които носеше. Зрителите, препълнили целия амфитеатър, не чакаха дълго докато започнат игрите и шумяха като кошер с пчели. В централната ложа се бяха настанили управителя на града, както и други по – важни личности и гости.

       Театърът дълги години бе ням свидетел на сражения между гладиатори, хора и животни, на морски битки, на разигравания на боеве, а  главните герои бяха мъже от различни народности, рециарии и мирмилони, самните и еседарии – последните изпълняваха функция на колесничари. Броят на мъжете не надвишаваше петдесетина, а в днешния спектакъл, вместо в обща битка, шест човека участваха  в три двойки.

        От страната на Апий седеше най-близкият му приятел, Лукреций Домнус, който изреждаше на глас способностите на всеки един от участниците. Ливия се опитваше да не го слуша и се разсейваше с празните приказки на Валерия. Последната внезапно прекъсна словесния си порой и каза с престорено загрижен тон:

-        Колко си бледа, мила моя Ливия! Тези игри не ти влияят добре. Апий –обърна се тя пресилено весело към него – Защо си я довел? Нашата Ливия не обича кървавите зрелища.

-        Посъветвах я да си остане вкъщи, но тя не пожела – оправда се Прокул с вял тон.    Вниманието му вече бе насочено към ставащото на арената.

        Най – напред, според традицията, на сцената се появи, качен в колесница, ортанизаторът на събитието. След като го аплодираха, решетките на входа, който водеше към помещенията се отвори, и от там излязоха двама гладиатори.

         Единият, висок  и мускулест италиец, беше всеобщият любимец, самнитът Нармес. Въоръжението му се състоеше от правогълен щит, затворен шлем с пера, а левият му крак бе обвит в наколенник. Мъжът размахваше нетърпеливо късия си меч, убеден в поредната си победа. Несъмнено, той бе фаворит както на управителя, така и на Апий и Валерия. Противникът му, северноафриканецът Мего, също мургав, късоподстриган и набит младеж, представляваше типичен рециарий: медното му тяло, голо и атлетично, блестеше на слънцето, незащитено от ударите, като изключим препаската на кръста, а той здраво стискаше с  всяка от ръцете си тризъбец и мрежа. След дадения знак, двамата настървено се впуснаха в атака. Рециарият ловко отбиваше нападенията, отскачайки настрани, като в същото време замахваше с мрежата. Другият се изплъзваше, прикриваше се с високо вдигнатия щит, и въртеше сръчно меча си. Публиката възклицаваше и викаше, като отделните партии отдаваха съответно предпочитанията си към единия, или другия. Двамата се обикаляха в кръг и отдалеч наподобяваха въртеливив танц.  Ливия се стараеше да не гледа, и устните и потрепваха нервно; тя изгаряше от нетърпение да разбере кога ще се появи Мендас и чакаше с мъчителна тревога краят на представлението. Плебейският вой я накара да се откъсна от мислите си и тя вдигна глава – самнитът бе повалил в прахта рециария, надвесен над него с оръжието си, и гледаше въпросително към управителя Кар. Тълпата викаше „Убий го!”, и нетърпеливо тропаше с крака.

-        Това беше очаквано – чу Ливия заглушения от шума глас на Валерия – другият просто не ставаше за нищо.

       Прокула усети омраза към нея и я изгледа с  злоба. Кар недвусмислено изрази народното мнение  с познатия жест – изтегли десния си юмрук и изви надолу палеца си. Самнитът моментално заби меча до дръжка в гърдите на Мего. Последният изхриптя, и струя кръв обагри пясъка. Това сякаш подлуди хората, и те изпаднаха в истерична еуфория. Под овациите на публиката, победителят получи палмова клонка и венец.

След като изнесоха трупа, на сцената се появиха и новите участници в това представление – Мендас и галът мирмилон. Шлемът на последния бе украсен с изображение на риба; бе обут в сандали, облечен с препаска, защитаваше се с кръгъл голям щит и бе въоръжен с къс меч. Мендас носеше сика – извит къс меч и парма – малък кръгъл щит. Шлемът му бе затворен, а лявата му ръка бе защитена от метални пластини. Той вървеше със ситни и бързи крачки.

-        Виждаш ли ги тези двамата? – обясни Апий на жена си –   този с по-големия щит е галът, Арторикс.  Другия е тракиецът. Това е онзи същия, който бяхме наели за приема.

-        Притеснена от току що чутото, Ливия почти извика. Сетне хвърли бърз поглед към арената. „Не, не мога да остана... не мога да гледам как го убиват.” – светкавично си помисли тя и съобщи на съпруга си, че ще си върви.

-        Много си чувствителна – загрижено отбеляза Апий – Наистина е по-добре да си вървиш. Толкова кървища ти стигат за днес.

        Младата жена бързо се съгласи, сбогува се с присъстващите, направи знак на Патриция и двете побързаха да излязат от амфитеатъра. По пътя за дома, Ливия изпадна в странно състояние. Освен, че лицето й бе пребледняло, иначе розовите й устни бяха придобили синкаво-лилав оттенък. Сърцето й все по-бясно биеше в гърдите й, а в дробовете й недостигаше въздух. Помътнелите й очи почти не виждаха,  а замъгленото й съзнание пресъздаваше някаква нова и ужасяваща действителност. Глупавите коментари и студенината на Апий, празното дърдорене на Валерия и жестокостта и виковете на жадната за смърт публика – всичко това се преплиташе в главата на Ливия. Младата жена не можеше да забрави как предните двама гладиатори се биеха  и как се бореха за живота си. Окървавените им тела се бяха запечатали в съзнанието на Прокула. Ужасяваща за нея картина представляваше и смъртта на единия мъж. Само секунди преди да умре, той навярно бе мислил за  това, как ще спечели, за да живее. До сетния си дъх, вероятно бе вярвал, че всичко случващо се с него е просто един кошмар, който ще приключи  и се бе надявал, че ще продължи нещастното си съществуване. Един миг и целият живот за този нещастен човек приключваше. А Мендас? Той щеше ли да оцелее?   „Та аз не успях дори да се сбогувам с него... да го видя за последно... да го докосна... но ако победи, значи все още съществува надежда за щастие”.  Да, да... той щеше да остане жив непременно. Непременно! За да се утеши, Ливия си припомни как на приема, в ръкопашния бой именно тракиеца бе надвил противника си, отново мирмилон. Освен това, кой знае в колко още гладиаторски игри бе учавствал Мендас и колко пъти бе побеждавал. Защо пък точно днес Фортуна да го изостави? Изведнъж Ливия се промени. Меланхолията, безнадежността и очакването за най – лошото, отстъпиха място на надеждата и вярата, че всичко ще бъде наред. За част от секундата спомените, свързани с Мендас, се изляха като поток в съзнанието на младата жена. Първата среща, първата целувка, разговорите, любенето; мигът, в който зърна любимия на арената... тези моменти все още бяха живи, пулсиращи и носеха радост и утеха на измъчената душа на Ливия. Часовете, които оставаха да връщането на Апий у дома, се сториха цяла вечност на Прокула. Тя очакваше с нетърпение съпруга си, за да разбере какво се е случило на арената. Съзнаваше, че бе страхливка – избяга веднага от амфитеатъра. Но просто не можеше да гледа спокойно как Мендас се бие. Скоро Апий се прибра и Ливия го посрещна още на вратата.

-        Какво стана с тракиеца и гала? – попита тя нетърпеливо.

-        Какъв е този интерес, мила? – засмя се Прокул.

-        Кажи – настоя тя, а съпругът й я погледна с почуда. Той се опитваше да разбере какво става с нея.

-        Галът победи. – равнодушно отвърна той.

-        Тракиецът беше ли помилван? – почти извика Ливия.

-        Не, убиха го. Трябваше да видиш как само... – започна Апий.

      В този момент младата жена се свлече на пода.