Не и моята любов

Беше последния път в който чувах гласа му. Беше се минал месец от както за първи път ми каза “обичам те” и думите му бяха разкъсали душата ми. Макар и това признание да ме беше объркало, то последният ни разговор създаде някаква буря в мен, която най-вероятно никога няма да утихне.

 

-Радвам се, че ме обичаш, но не осъзнаваш ли, че може би аз не заслужавам толкова силна любов от твоя страна? – казах го тихо и все пак достатъчно силно, за да бъдат чути думите ми.

-Повярвай ми – засмя се плахо той – ако знаеше колко много те обичам щеше да ти е ясно, че всичко, през което преминавам, всичката тази болка заради теб... Заслужават си. Не знам дали някога си усещала такава любов.

Въздъхнах в телефонната слушалка. Разбирах че съзнанието ми е прекалено некомпетентно, за да говоря за чувства. Може би и затова оставих сърцето си да говори за първи път в живота ми.

-Знам колко ме обичаш. Точно в това е проблема. Знам какво е чувството. Знам какво е смисъла да е само в един човек и без него живота да е празнота. Ако трябваше да избираш да си готов да дадеш своя живот, само и само любовта ти да е добре, да свързваш всичко с нея, единственото което да искаш да чуеш да е едно “обичам те”. Заради проклетата любов искаш да минеш през ада за този човек и го правиш, само и само да е щастлив заради теб. Причинява ти физическа болка при мисълта че някой друг я докосва. Знам, че като обичаш единственото нещо, което има значение за теб е този човек и си готов за всичката болка. Всеки ден се държиш на една капка надежда сред пустиня, защото знаеш, че можеш да загубиш най-голямата си мечта. Знам какво е да обичаш. Но виж, ти заслужаваш да си щастлив, а не да си с мен.

Усещах, че ако помръдна, то тогава целият свят около мен просто ще се срине. Тишината беше заместила неизказаните думи и единственото, което се чуваше беше досадното бучене, идващо от телефонната линия.

Може би си мълчахме две-три минути. Надявах се да каже нещо, да не ме мисли за глупачка. Започна да говори в крайна сметка. Зададе своя въпрос, а той беше по-сложен от всеки друг.

-А защо не може да съм щастлив с теб? Казваш, че заслужавам щастие. Защо не ми го дадеш тогава?

Отново тишина.

Той винаги задаваше такива въпроси. Въпроси, на които и най-големият мислител би се чудил с часове. Такива, които не търсят отговор, а имат за цел да объркат главата ти толкова, че да забравиш какво е разумът. След такива въпроси може да отговаря само шептящото от умора и любов сърце.

-Отново ще ти го кажа. Не мога да съм с теб. – мразех начина, по който звучаха думите ми. Знаех, че в момента разбивам сърцето му за пореден път. – Не човек контролира чувствата си, а те контролират човека. Дори и да желая да сме заедно, това не променя нищо. Защото тази любов, която ти описах я чувствам вече... Но не към теб.

Когато го срещнах се обърках наистина от това с кого искам да съм. Новата любов или старата, създала човека, който Той обикна. Съмненията ми ме доведоха до една гледачка на карти. Ако трябва да съм честна, картите не помогнаха на ситуацията: раздяла с миналото, ново начало, любов с човек, който беше перфектното му описание. Щом се прибрах му казах за глупавите карти, а той се обнадежди. Това беше капката надежда сред пустиня.

-Какво друго да ти кажа освен сбогом. За сега. – гласът му започваше да трепери – Помниш какво показаха картите. Въпреки ината ти, един ден съдбата ще ни събере. Обичам те.

Следващото нещо, което чух беше звука за край на разговора.

Той беше най-доброто за мен. Беше човек, в който липсваше светлина когато беше сам. Но когато обичаше, о, Земьо! Когато обичаше той самия беше светлина. И любовта, която заслужаваше той трябваше да е толкова силна, че да поддържа тази светлина и да я прави още по-ярка. Но това не е моята любов.