Второ качество човек

Предстоеше ѝ поредното интервю по повод наградата „Журналист на годината“. Колегите ѝ, най-вече тези от слабия пол, бяха много ентусиазирани от това, че именно жена печели наградата тази година. А за Лора това не беше никаква изненада. Отличието ѝ беше просто плод на добре премерени действия и чудесна стратегия.
След малко щеше да се срещне с млада журналистка от „женско“ издание. Темата на предаването беше „Любов и успех“, но на Лора и беше ясно, че журналистката и публиката не се интересуват от романтичните ѝ чувства.
Приготви се да отговаря на поредните банални въпроси за това как е успяла. Беше свикнала с това. То беше част от тежестта на короната. Жените обожаваха да слушат как една от тях е съумяла да пробие в мъжкия свят и да остави колегите зад гърба си.
А и самата тя като журналист беше правила доста такива интервюта. Успелите винаги привличаха интереса на хората. И завистта, разбира се. Но тя продаваше, така че нямаше проблем.
С насмешка очакваше да чуе „любимия“ си въпрос – „С кои три думи ще опишеш себе си?“. С времето беше пробвала различни комбинации, но накрая намери тази, която хората държаха да чуят.
„Амбициозна, талантлива и хитра“ – това винаги минаваше. След помпозни обяснения на очевидния факт, че е амбициозна и талантлива, колегите ѝ журналисти винаги много настояваха да им разясни колко точно хитра беше и как го проявяваше.
Успех чрез хитрост
Лора действително беше точно такава - хитра. Успяваше винаги да се нагоди към обстоятелствата и да се възползва максимално от тях. Това доведе и до тазгодишната ѝ награда. Не че този път беше с нещо по-брилянтна от всяка друга година. Просто колегите ѝ мъже през изминалите месеци се занимаваха с глупости, които не привлякоха достатъчно публично внимание. И тя се възползва от тази слабост.
А най-голямата ѝ хитрост беше в това, че никога не отговори честно на въпроса. Този за трите думи.
Никой не би ѝ простил такава честност. А и тя щеше да съсипе резултата от годините на хитрост в мъжкия свят. Лора се беше научила да се възползва от чуждите слабости и не можеше да си позволи самата тя да проявява такива.
Девойчето журналист я поздрави, проявявайки престорено топли чувства и възхищение. Завистта мощно прозираше. Както и пълното неразбиране на това как жена е успяла да стигне дотук.
Лора ѝ даваше още максимум две години като журналист. Дотогава суровата реалност на професията щеше да я смачка и да пребори младежкия ѝ ентусиазъм. Но нищо, материалът ѝ за наградената журналистка щеше да е отдавна публикуван, обсъден и после забравен. За Лора това вършеше чудесна работа.
И след половин час на общи приказки за любовта, баланса между личния и професионалния живот, журналистическата работа и изминалата година, дойде и вечният въпрос за трите думи, с които описва себе си. Всичките ѝ колеги явно много го обичаха, защото рядко се минаваше без него.
И по-добре. Лора беше станала майстор на това да обяснява увлекателно колко амбициозна и талантлива е и как е изключително важно в журналистическата професия да бъдеш хитър. И винаги искрено се забавляваше от собствената си неискреност, когато отговаряше на този въпрос. Никой никога нямаше да чуе истинските три – „второ качество човек“.
Публиката обаче си заслужаваше тази неискреност. Да слуша точно тези избистрени и лъскави клишета, която Лора всеки път ѝ поднасяше. Защото другото нямаше да го схване и приеме. А опитната журналистка чудесно знаеше, че на обществото трябва да поднасяш само информацията, която то може да обработи. Нищо по-висше, философско и проникновено не вършеше работа.
За нея нямаше проблем. Един журналист трябваше да може да си мълчи в правилния момент. Особено ако беше жена. Затова тя запазваше искреността само за себе си.
А вътрешно съзнаваше чудесно горчивата истина. Каквото и да правеше, колкото и брилянтно да се справяше в професията, образованието си или каквото и да е друго, винаги щеше да остава в сянката на мъжете.
Хората предпочитаха да не обсъждат особено това. Жените – за да не признаят слабостта си, а мъжете – за да не ги винят заради статукво, наложено преди хилядолетия.
Но Лора беше осъзнала положението в своите собствени години на младежки ентусиазъм. 19 месеца като начинаещ журналист. Толкова ѝ трябваха, за да осъзнае напълно, че живее в мъжки свят и за да успее в него, трябва да действа много хитро. Научи си урока, но така и не успя да се примири с това мъжко господство, което намираше за несправедливо и влудяващо.
Невероятната любов
Заради този подтиснат, но вечно бълбукащ гняв в себе си, тя не вярваше, че ще срещне любовта. Не би могла да се примири да живее с някой, който се чувства повече от нея. А мъжете в нейните очи бяха всичките такива.
И тогава срещна Томи. Той беше различен по това, че вътрешно сякаш се чувстваше по-ниско от другите. Добре го прикриваше, но Лора го усещаше чудесно, защото самата тя се бореше непрестанно да скрие същото усещане.
Отблъскваше Томи и чувствата си до момента, в който разбра какво му беше различното. Той виждаше само с едното око, въпреки че почти никой не го знаеше. Беше определен като „инвалид“, но не позволяваше на никого да го разбере. Държеше се весело, нормално, почти непринудено. Само човек като Лора можеше да „надуши“ онова вътрешно усещане за второ качество човек, което тя толкова мразеше.
И точно затова се влюби в Томи. Да, той беше и красив, и нежен, но най-важното беше, че никога не се отнасяше с нея като с по-нисша твар, просто защото е жена. Тя чудесно осъзнаваше, че това беше не от галантност, която можеше някога да изчезне, а от здравословния му проблем. Който беше завинаги.
Томи беше успешен и харесван от колегите си. Но и двамата с Лора знаеха, че това се крепеше само на опазената му тайна, че е различен от другите. Очилата, с които успешно прикриваше недъга си му придаваха интелигентен вид и убеждаваха хората, че „всичко му е наред“.
Не беше никак трудно да се влюби в Лора. От самото начало усещаше, че тя е по-проницателна от другите. И вижда в него много неща, които иначе оставаха скрити – и лоши, но и хубави.
След като в кратък миг без очила прашинка му влезе в здравото око, Томи остана за малко съвсем сляп. Опипом стигна до мивката, за да изплакне очите си и установи, че колежката му Лора е в стаята, за да го попита нещо.
Крайно смутен, не намери думи да каже, каквото и да е било. Но тя само се усмихна и му прошепна нежно: „Спокойно, всичко е наред“.
Минаха седмици и той се увери, че наистина беше така. Тайната му явно беше на сигурно място. А Лора освен доверието, беше спечелила и сърцето му. В момента на наградата ѝ за журналист на годината те вече бяха щастливо женени от две години.
Но и на мъжа си Лора така и не позволи да разбере, че се чувства второ качество. Нека той си мислеше, че смята себе си за прекрасна и незаменима. Това щеше да ги задържи заедно и да опази любовта им.
Докато си мълчеше, всичко щеше да е наред. Хората виждаха в нея смела, уверена и талантлива жена. Томи я познаваше и като тази прекрасната, която го обикна, точно когато разкри голямата му тайна. Това му беше напълно достатъчно да е влюбен в нея докрай.
Сега Лора чакаше дете и двамата с Томи бяха безкрайно щастливи. А в нея се роди и остана скрита още една тайна.
След интервюто тя се прибра вкъщи доволна и развеселена. Номерът отново беше минал. Трите думи, с които описваше себе си за пред хората, очаквано пожънаха успех.
Тя погледна към корема си и помисли за малкото човече там. Каквото и да беше, щяха да го обичат безрезервно. Периодично се усещаше обаче как през нея минава мисълта колко много иска да роди напълно здраво момче. Но веднага я пропъждаше от главата, си, защото за нея тя беше точно толкова несправедлива, колкото отношението на обществото към нея и Томи.
Но и без да го признава пред себе си, като всяка майка, тя се надяваше на безоблачен живот за рожбата си. И силно се молеше детето ѝ да има по-добър живот от родителите си. Като не бъде второ качество човек…