МЪГЛА

 

          Мъглата се стелеше като дим, близките дървета и сгради  размиваха очертанията си  и създаваха впечатление за платното на художник. Зад тях гледката постепенно се губеше, хоризонтът чезнеше и се превръщаше в бяла, гъста, непрогледна стена.

        „Защо ли тази  белота  винаги предразполага към тъга и меланхолия?” – се питаше жената, която седеше  до прозореца в автобуса. Загледа   се в стъпалата насреща. Изкачваше се на тях, когато изпращаше мъжа си на контролни прегледи в София. Стоеше там и чакаше автобусa  да тръгне, махваше му с ръка и едва тогава поемаше за в къщи.  Той през цялото време я гледаше през прозореца, правеше ѝ  знаци и също ѝ махаше за довиждане. Някакво суетене на предната седалка привлeче вниманието ѝ.    

          - Това е вашето място – шофьорът показваше  мястото до нея на младо момче, което се беше насочило към предната седалка и пъхаше билета в ръката му. Вцепени се от изненада, когато видя момчето. То неохотно седна до нея. Усети познатата топка в стомаха си, сви се в себе си и се обърна отново към прозореца. “Боже, защо ме подлагаш и на това! Що за случайност е?”- чудеше  се отчаяно тя взирайки се до болка в мъглявината. Още вчера си  беше купила  билета.

             Не смееше да го погледне, за да не забележи вълнението  ѝ. “Не бива да мисля за това!” - за хиляден път си заповяда тя. Загледа се в един човек с патерици, който пристъпваше  бавно и мъчително. Болката се изписваше на лицето му при  всяка крачка. Болката, тя много често се вселява в нас. Дали е породена от физическо или душевно страдание по един и същи начин блокира  мускулите, нарушава ритъма на тялото ни. Само, че за сърцето патерици няма.  Усети пак стягането  в стомаха, дори започна да я боли. Инстиктивно опипа чантата си да провери дали  „Ацефеина“ е там. Беше забелязала, че силната емоционална болка предизвиква физическа, а и двете намаляват от обезболяващите. Макар, че беше минало доста време, тя все още не успяваше да се владее.

              „Това е тя, онази жена - мислеше си момчето. Сигурно ме е познала,                             

изглежда много напрегната и все гледа навън.“ - То  се наведе напред, сложи ръцете си на гърба на предната  седалка и положи главата си върху тях.

             „Притеснено е, личи си. Крие лицето си. Дали да го заговоря?  Какво да го питам, та то може да ми бъде внук? Не, не бива.“ - Погледна крадешком към него, стана  ѝ топло, разкопча  дрехата  си, свали шала, сгъна го и го сложи в полата си върху чантата.

             Автобусът напредваше, мъглата се сгъстяваше, виждаше се само шосето пред тях осветено от фаровете. Като, че ли се движеха в тунел.     

             „Бил съм  малък, не съм знаел за състоянието на мама. Тя беше всичко за мен. Вярвах ѝ . Какво ли си мисли сега тази жена за нас? Може би ме съжалява“. Момчето  вдигна качулката  на якето  и покри главата си с нея.

               Автобусът спря. „Пет минути почивка“- обяви шофьорът. Тя реши да слезе, имаше нужда от въздух. Стана права, помоли момчето да мине, благодари му, без да го погледне. След нея и то излезе навън.  Усещаше, че крадешком я наблюдава, стана неспокойна и започна да се движи насам-натам.

            „Oблечена е добре. Били са възрастно семейство.Човекът след това е починал. Защо се притеснявам? Проблемите на мама са си нейни. Липсва  ѝ мъжко внимание и тя си го измисля. Лошото е, че си вярва, и че хората сигурно го усещат. Навярно и този мъж е разбрал проблема ѝ, а и жената сигурно знае.  Защо е така притеснена? Дано мама не е направила  нещо компрометиращо я. Важното е, че при мен всичко е наред. Аз имам това, което ми е нужно. “ - Унесе се в приятни спомени и планове за тази вечер с момичето, което го чака.

          „Наблюдава ме, определено знае коя съм, дали не ми се присмива?“ - Побърза да се качи в автобуса.

           Мъглата постепенно се вдигаше и хълмовете  от двете страни на шосето изглеждаха, като прерязани на две.

            „Мнението на това дете и неговата майка, не са от значение за мен, по-важно е поведението на мъжа ми. Защо ми е причинил това и то в момент, когато изцяло разчита на моите грижи. Нима съм била само удобната болногледачка, всеотдайна, поела целия товар на плещите си, сляпа за всичко друго. А той е тичал при жена, на която може да бъде баща. И тези писма, които е запазил и оставил, без никакво обяснение, без мисъл, че ще попаднат в ръцете ми. В тях тя ловко го манипулира  и с безочлива откровеност му внушава колко силно той я обича... Поддал ли се е на тези внушения, те ли бяха  причина  за  нервността и недоволството му, които свързвах с болестта? Каква е била моралната му устойчивост?  Къде  е криел  жестокостта, с която  ме постави в такава нелепа ситуация  и защо го е направил?  Имало ли е и други такива случаи в миналото? Защо често ми повтаряше, че ме обича, за да ме заблуди ли? „

            Спомни си отново онзи раздиращ тишината звън на стар будилник и категоричния глас на мъжа седнал на съседната маса в едно кафене в София. „Извън София съм“ - каза той, остави телефона на масaта и спокойно продължи да си пие кафето. Не знаеше от какъв ангажимент се измъкна, но си представи разочарованието и затруднението на човека от другата страна и най-вече опетненото  доверие. Другият навярно не подозираше  измамата, не допускаше, че е станал мишена на лъжата. Като нея. Доверието, колко леко и спокойно се живее с него и колко силно боли когато е  поругано. Съмнението разяжда и руши. Прошката е трудна. Тя е като рана, дори когато е оздравяла  и  болката е стихнала, белегът остава и напомня за себе си. Няма по ценно нещо от верността на близкия човек.

         Продължаваше да  гори  в мъчителни  предположения и догадки, без реална възможност да намери търсените отговори, защото него вече го няма. Човешката душа е като мъглата, колкото да се взираш в нея не можеш да видиш какво се крие там. Често се сещаше за една древноримска мисъл  „Не приемай за сигурно това, което подлежи на промяна“. Тя наивно беше приела любовта  за трайно чувство.

        Автобусът напредваше  и тя с нетърпение очакваше края на това мъгливо, бавно и  мъчително пътуванe.