Завръщане в отминаващата есен

Есенно ми е, в охра и златно. Отново дърветата се обличат в палитрата на оранжево-жълтата магия, която започва да топли душата ми. Спирам, и с очи поглъщам тази цветна гама от акорди, изсвирена от настъпващата златокоса кралица. Цветната й рокля е само от топлите тонове на есента. Есента, която спира времето в своите наситени багри. Жълтото се слива до оранжево портокалово, а то прелива в почти прасковено червено. Почти огнено, окъпано в последните слънчеви лъчи, които докосват земята. И косите й са дълги и червени, боядисани от огнената лава на сезона. Есенно ми е, и в кестенов брокат се разливат по-тъмните нюанси, минали вече свежестта на светлите жълти отблясъци. Листата се гонят на игриви гънки, събрани от ласката на лек вятър. Той образува нови форми под капещите дървета. Вълшебен танц на есенна симфония. 

И в тази симфония си припомних отново онази среща. Той ме чакаше на нашето място, както едно време. В парк "Заимов"...

– Здравей, Вера! - Тихомир притеснено подаде ръка към моята.

– Здравей, Тихомире! - побързах да отвърна на неговия поздрав. А есента ни прегръщаше, и сякаш това беше най-топлата прегръдка между нас. Времето през което не бяхме се виждали, бе белязано от пропаст, но когато поиска да поговорим се съгласих.

Живеех от години сама с мечтата, която не се осъществи, мечтата, която замалко да уловя, като дете затичано след розов балон, на който не може да се порадва.

– Исках да поговорим, Вера, както ти казах и по телефона. Знаеш ли, аз не съм те забравил. Не исках да те забравя.

– Добре, Тихомир, дори да е така, ти отдавна си семеен. Какво може да има между нас, тогава ? Знам, че вероятно имаш чувства, но преди пет години ти направи своя избор.

Сега всичко е безсмислено.

Странно, но нещо ме караше да му вярвам. Знаех, че е илюзия, но ми се искаше да съживя и последните искрици от нея точно в този момент, в който той стоеше срещу мен.

Прекосявахме парк Заимов, навалян от есенни разноцветни листа, които се преплитаха в краката ни, и издаваха лек шум, а останалите, които се спускаха от клоните на дърветата летяха над главите ни, и се закачваха като брошки върху дрехите.

Поседяхме на една пейка за двайсетина минути, в които се опитвах да убедя себе си, че не искам никакви отношения с него. Но явно само се опитвах...

– Вера, няма да се извинявам, или да се оправдавам за избора, който направих, както самата ти каза, но...Тихомир инстинктивно прокара пръсти над ръката ми. За миг цялата изтръпнах, и есенната магия се вля във вените ми. Разнесе се като топъл течен шоколад по небцето ми, когато се опивам от аромата на какао.

– ...но, моля те изпълни едно последно мое желание, само сега, после ще забравим, и няма да се срещаме повече. Аз няма да те притеснявам, обещавам!

Погледнах го недоверчиво, и в същото време с желанието да чуя тази молба. Тези негови дълбоки, пъстри очи ме караха да изпитвам нещо необяснимо.

 

– Добре, кажи ми това твое желание - започнах колебливо аз.

– Моля те, Вера да дойдеш при мен само за една единствена нощ. Гарантирам ти, че няма да се случи нещо, което ти не желаеш. Просто днес се чувствам ужасно, и имам нужда от приятел като теб. Ти не знаеш, но с Биляна се разделихме временно, дадохме си малко свобода, за да видим дали да продължим...случиха се толкова неща, които не знаеш още...

– Тихомире, как смяташ, че след толкова време, просто така ме каниш на среща, разхождаме се като двама невинни тийнейджъри, и очакваш да изпълня желанието ти да дойда при теб веднага ? - малко ядосано отвърнах аз.

– Не, не Вера, не очаквам нищо, аз само те моля. Знам всичките си грешки, знам, че не бях ангел в отношенията ни, но това е молбата ми. Ако искаш я изпълни, ако не искаш, няма да ти се разсърдя, или обидя. Ще приема, че това е твоето решение, което ти мислиш за правилно. Но се повтарям, че това ще бъде само, само една нощ. Нищо повече, Вера. Нощ, в която да усетя подкрепата ти. Липсваш ми.

– Липсвам ти ? Така ли, лисвам ти ? Ти сериозно ли говориш ? - почти повиших тон, без да се усетя.

– Да, да Вера, напълно сериозно говоря в момента, и казвам директно и ясно, това от което имам нужда. Депресиран съм от всичките тези събития около мен...и...

Вгледах се в танца на есенните листа, които се мятаха пред очите ми. Беше излязъл лек вятър, но достатъчно силен, за да накара листата да затанцуват. Замислих се, не исках да покажа колко съм слаба, как едва ли не съм очаквала този момент, ако се съглася толкова бързо, но цялото ми същество ликуваше  "Да, да искам да дойда с теб", и се раждаше решението против здравия ми разум.

Изведнъж от устните ми се изплъзна:

– Да, добре, съгласна съм! Но само сега...– плахо добавих аз.

– Вера, нямаш представа колко съм ти благодарен! – Тихомир се приближи към мен, и ме прегърна съвсем леко.

 – Добре, да вървим!- добави той.

Станахме от пейката, и тръгнахме към началото на парка, в близост до улицата, където Тихомир бе паркирал тъмно синия опел. Отвори ми вратата, и аз се настаних на предната седалка до него. Потеглихме. Той живееше в квартал Слатина, доста по-далече от мен. През цялото време мълчаливо се поглеждахме, не разговаряхме през целия път.След половин час пристигнахме пред неговия блок, той слезе и отново галантно ми отвори вратата, за да сляза. Подаде ми ръка, и я задържа в своята, като ме гледаше в очите.

В асансьора се качи с нас и някакъв негов съсед, който не познавах. Той го закачи:

– Тихомире, бързо си прежалил Биляна явно! – изтърси неговия съсед.

– Не, Георги, не съм, но нали знаеш, че самотата е тежка...– отвърна Тихомир.

– Да, да, така е... имаш право да търсиш щастието, разбира се! Хайде, хубава вечер ви желая! – асансьорът спря на петия етаж, и той слезе с огромния кашон, който носеше, като Тихомир му задържа вратата.

– Защо не ми каза за това, Тихомире ? - попитах го аз, без дори да дочакам да стигнем седмия етаж. Веднага се замислих какво беше това "...с Биляна се разделихме временно, дадохме си малко свобода...? " Защо ме излъга ?

– Ще ти разкажа...но то всъщност няма и много за разказване,...но да говорим вътре.

Двамата вече бяме пред входната врата на жилището на Тихомир. Той извади ключовете от джоба си, и напъха един от тях в ключалката. Тя го послуша, и след секунди вратата се отвори, той направи жест с ръка напред, за да ми покаже да вляза първа. Оставих връхната си дреха на закачалката и тръгнах към хола. Там ме очакваше подредена маса, със огромни старинни свещници с по четири гнезда, които тръпнеха да бъдат запалени. Помислих си, че Тихомир е планирал всичко това, но и така да беше, някакво чувство в мене нарастваше, или се събуждаше отново, и нямаше как да отрека в душата си, че нещо пак ме теглеше към него...

Докато събличахме връхните си дрехи, Тихомир продължи:

  – И както казах, ще ти разкажа...нали знаеш, че по времето когато с теб общувахме,се намесиха и други неща, които помогнаха за нашата раздяла. Налагаше се  да помагам на братовчедка ми, която бе в провинцията и сама отглеждаше детето си, пътувах и се разкъсвах в мислите си между това да угодя на роднините си, и да мисля за теб... затова, че исках да се оженя за теб, и мечтаех за общото ни бъдеще.Тогава братовчедка ми ме запозна с Биляна. Заживяхме заедно, и така с теб се отдалечихме един от друг. Майка ми настояваше, че Биляна ми отива повече, че е по-образована и трудолюбива. Повлиях се от всичко това, от целия натиск, който беше върху мен, и така направих своя избор. Съвместния ни живот с Биляна не потръгна както се очакваше от моите роднини, така и не я заобичах, не успях да се привържа към нея, сещах се все за теб... Тогава двамата се разбрахме за известно време да се разделим, и да обмислим нещата между нас. Точно по същото време новината за болестта й ме съкруши. Вярно, че нещата не вървяха, но не бях мислил развитието по този начин. В началото имаше някаква надежда, но по-късно разбрах, че тя е неизлечимо болна, и че всичко е необратимо. Две години се бори с коварната болест, но не успя да надвие дяволския червей. Нямаше как да я оставя в такъв момент...до последно останах до нея.

– Боже...– успях да изрека полугласно. Не ми се мисли какво си преживял...Съжалявам...въпреки, че при други обстоятелства не бих го казала, защото Биляна успя да ми отнеме онова, за което мечтаех, онова, което можех да изградя, и през това време да ти давам любовта, която заслужаваше. Вероятно говоря като егоистка, или звуча като лоша жена, но няма как да не си го помисля...защото всичко можеше да бъде различно и за двама ни.

– Да, можеше наистина...– унесе се за миг и Тихомир, загледан някъде в празното пространство пред себе си, след това отиде в кухнята и потърси кибрит, за да запали свещите.

След малко се върна, и пристъпи към масата. Огънят на свещите затрептя игриво и нишките пламък зарисуваха огнени ръце, които танцуваха по стената. Беше тайнствено и загадъчно приятно. Не можах да избягам от себе си...Сервирах по чиниите и седнахме и започнахме да се храним от  печената риба, която той бе купил и гарнитура от салата с картофи и майонеза. Наля в чашите хубаво червено вино, от което отпивахме на бавни глътки. Неусетно изпихме бутилката...той ми разказа всичко, което ме интересуваше за Биляна. По всяка вероятност щеше да скрие от мен истините за развитието на отношенията им, за нейното неизлечимо заболяване, с което са се борили, но срещата със съседа му направо го издаде. Бях вече доста замаяна, за да разсъждавам трезво. Тихомир плъзна ръката си върху моята, за секунди се дръпнах, и станах...отидох до прозореца на балкона. Излезнах на терасата и се загледах в звездите, които проблясваха отвреме навреме. Имах нужда от глътка свеж, есенен въздух. Това беше моето завръщане, есенните листа ми донесоха с вятъра старите неизтлели чувства пробудени от топлото слънце, което оставаше в мен с искрящите лъчи на отминаващата есен.Тези слънчеви есенни лъчи съживиха като феникс старата любов.

После отидох до банята, и преминах по коридора, в който имаше огледало в цял ръст. Орнаментите на рамката издаваха изискан, готически стил. Преплетените нишки на цветни ивици се сливаха с изваяните, продълговати и извити растителни композиции в черен цвят. Спрях се пред уникалните му форми, и се загледах в лицето си, сякаш исках да получа отговор на всичките си въпроси и колебания от повърхността на огледалото.

Унесена във собствените си мисли, не забелязах как Тихомир се е промъкнал и застанал зад мен. Усетих топлината на ръцете му, когато неусетно ги обвиваше вече около кръста ми и ме притегли към себе си. Наведе глава и прошепна в ухото ми:

– Кажи ми, Вера, за какво си се замислила така ? – и дъхът му се разнесе на врата ми.

Близостта с неговото тяло, ме караше да изтръпвам и да мисля за нежност, която не бях усещала отдавна.

– За...за...нищо...знам ли ? – започнах аз. Като цялото ми съзнание потъваше в магията на тази неочаквана прегръдка. Не се възпротивих изобщо, а би трябвало в този момент да е така...Той отмести с ръка косата ми, която падаше над раменете ми на една страна, и продължи да се приближава към лицето ми. Аз инстинктивно обърнах глава, и устните ни се сляха в дълга целувка.

Подадох се на този порив, който идваше от миналите сенки, възроден като феникс. С огнените си крила, той носеше същата сила, заредена със страст и любов.

– Знаеш ли...аз, аз... не дойдох за това...– засричах несвързано, а си мислех, че всъщност имах нужда точно от това завръщане...

– Знам – отвърна Тихомир - но ме остави да ти припомня някои хубави моменти...

Ръцете му се плъзнаха под блузата ми, и намериха своя път до гърдите ми.

Прегръдката в която ме държеше беше за мен като търсено усещане за закрила и защита. Отпуснах се в неговите обятия, и не съжалявах за нищо. "Не, не съжалявам за нищо...

" Не, за нищо, абсолютно за нищо...

Не, не съжалявам за нищо...

Нито за доброто, което са ми направили, нито за лошото

Всичко това ми е безразлично..."

Както се пееше в една известна френска песен на Едит Пиаф, и която звучеше в главата ми, наум повтаряйки този рефрен се отдадох на лудото чувство в мен. Обожавам френските шансони, носят една магична чувственост, сякаш ти дават да плуваш в рая на любовта. Сега се чувствах точно така, плувайки в мислите си по тези вълни. Мрачната пелена на нощта постепенно се спускаше и затваряше светлините, които идваха само от почти изгасналите свещници. От всяка свещ излизаше лек дим, който се извисяваше във въздуха на бавни навити ивици на колелца, после се изгубваше в полутъмната стая.