Изповедта на един женкар

Когато съдбата ни срещна, тя беше в разцвета на младостта си. Имаше чудно хубави дълги медено-руси коси и кафяви очи, в които винаги се четеше някаква емоция. Беше с много красива усмивка, която почти никога не слизаше от лицето и. Тя учеше Психология, докато аз се занимавах със скучните финанси. Обичаше да говори, и изглеждаше щастлива, но в очите и винаги разчитах някаква скрита тъга, която тайно ми напомняше за себе си. Харесвах я, но по това време просто не исках да се обвързвам. Бях приключил наскоро една дълга връзка, след която се чувствах изцеден. Имах нужда да наранявам. Да приласкавам жените, за да постигна целта си, а след това просто да им кажа, че вече не са ми интересни. Такива ми бяха намеренията и към нея в самото начало. Пишех и, излизахме, но го правих някак небрежно. Тя бързо се влюби в мен. Усещах го. Беше готова да скочи и в пламъците за мен, стига да и кажа, че я обичам. Но това нямаше как да се случи…

И един ден аз и намекнах какво искам от нея. Защото на този етап наистина не бях готов да предложа нещо повече от една нощ. Тя, както сами се досещате, беше от умните и разбираше от намеци. Каза ми, че не е от тези момичета. Така приключи нашата краткотрайна афера. Тя много страдаше. Кълна се, че усещах дъжда, навлизащ през пукнатините на сърцето и, което бях разбил. Виждах тъгата в очите и всеки път когато се засичахме по коридорите на университета. Четях плодовете на нейната любов в сайта и. Пишеше страхотно. И представяте ли си, всичките тези шедьоври бяха писани за мен?

С времето започнах да си мисля все по често за нея. Дългите и коси не излизаха от съзнанието ми. Както сами сте забелязали аз също имам афинитет към литературата. И започнах да пиша за нея. Предимно любовни писма. Някой ден исках да издам книга за нея, и да и я посветя. Въпреки факта, че тъгата попиваше по костите ми. Заради това се отдадох на алкохола, и на жените за една нощ. Надявах се някой ден да открия по-добра от нея. Наистина. Исках да я забравя, защото знаех, че не я заслужавам. Не бях за нея. Та аз съм един нещастник, който само наранява жените. А тя – чудо на природата, създадено с една цел – да обича. Но въпреки това когато си лягах с най-различни с надеждата да изчезне от съзнанието ми, очите, които виждах, бяха нейните – на единствената, която никога не съм имал…

Години по-късно съдбата ни срещна случайно. Изглеждаше по-щастлива и уверена от всякога. Попитах я как е. Отвърна ми, че бърза за среща с годеника си, но за сметка на това ме покани да пием кафе някой път. Аз едва преглътнах. В гърлото ми заседна буца. Казах и, че в най-скоро време ще и се обадя. Но не го направих никога. Не можех да си простя, че бях загубил единствената жена в живота си, която обичах истински. И то по своя вина. Защото какво по-голямо наказание има за един мъж от това да открие любовта на живота си, преди да е готов за нея?