ПРИСТЪП НА ЛЮБОВ

Срещнах я за първи път в офис сградата, в която работех. Всъщност “срещнах” не е точната дума, аз по-скоро я връхлетях. Бързах ужасно за една спешна задача, почти тичах през фоайето, говорейки по телефона си, и изобщо не забелязах как фигурата ѝ се материализира срещу мен. Сблъсъкът беше впечатляващ – хвърчаха документи, телефони и кафета...

- Извинете, аз не… Вие просто… - смотолевих, събирайки частите от телефона си.
- Нараних ли Ви? - попита тя, докато приклякаше до мен, за да вземе разпилените по пода листи и едва тогава я погледнах в очите. Стана ми смешно – аз почти я пометох с вероятно двойното си спрямо нейното тегло и е цяло чудо, че изобщо беше още на крака. Лицето ѝ ми се стори симпатично, но не успях да го огледам добре, защото вниманието ми привлякоха очите ѝ. Те не бяха кафеви, нито сини. Какъв цвят беше този? Зелен? Не, по-скоро жълт. Само че няма жълти очи, нали така, значи трябва да е друго. Стори ми се, че бяха на малки слънчеви петънца, които ту проблясваха, ту променяха цвета си, точно в момента, в който смятах, че съм го отгатнал.
- Добре ли сте? - повтори тя въпроса си и ме върна в съзнание.
- Да, да, извинете, наистина не Ви видях!
- Нито пък аз – каза тя и ми подаде документите.
Изправихме се и набързо я огледах цялата, хареса ми много. Всичко си беше на точното място и в съответно количество: да радва окото, без да му се натрапва. Едва когато се загледах по-обстойно в гърдите ѝ забелязах, че на ризата ѝ има петно от кафе.
- О, съжалявам, вината е моя!
- Няма проблем, имам малко време до интервюто, може би ще успея да си купя нещо набързо…
- На интервю за работа ли отивате? - попитах гузно.
- Да. Ще бързам, всичко хубаво! - каза тя и понечи да си тръгне, а у мен остана неприятно усещане за вина, затова я спрях и с отработено движение ѝ подадох визитка:
- Ако не се получат нещата на интервюто, ние си търсим офис мениджър…
В същия миг се почувствах като глупак – кой знае каква работа изобщо си търсеше въпросната дама. Тя обаче се усмихна широко и се протегна да вземе визитката, а когато аз, като пълен идиот, я изпуснах на земята, ние едновременно приклекнахме и се протегнахме към нея. Стори ми се, че ръцете ни се докоснаха за миг, след което тя взе картончето. Погледите ни се срещнаха отново и тогава се случи... Всъщност нищо не се случи, просто сякаш се промени.
- Сигурен ли сте, че сте добре? - попита тя.
- Разбира се – отговорих аз.
Изправихме се и всеки пое по пътя си, но у мен остана усещането, че нещо наоколо не е наред или някак не е на мястото си.
След няколко седмици тя вече работеше при нас. Казваше се Ана. Установих, че беше привлекателна жена, която се движеше тихо и грациозно, присъствието ѝ беше дискретно, а общуването – сдържано. Тя беше от хората, които могат да стоят точно до теб много преди да ги забележиш, но направиш ли го, не можеш да мислиш за нищо друго, освен за тяхното присъствие. Рядко имахме възможност да разговаряме лице в лице или насаме, поне по-рядко, отколкото на мен ми се искаше. Но след почти всяка наша среща имах чувството, че между нас се е случило нещо специално. Не ме разбирайте погрешно – не съм романтик. Просто следя сигналите, които жените ми изпращат и с готовност се възползвам от тях. Не, не съм и женкар - бих се описал като житейски номад. Обикалям ситуациите в живота, събирайки най-доброто от тях, след което продължавам напред в търсене на нови плодове за обиране и плячка за залавяне. Харесвам жените много, но се отегчавам ужасно лесно и бързо губя интерес към всичко. Жените също ме харесват и макар че любовната ми философия не им допада, винаги съм съумявал да се разделя с тях по един удовлетворителен и безболезнен (поне за мен) начин.
Смятам, че не бях безразличен и на Ана. Тя се държеше ту хладно и професионално, ту ме влудяваше с провокациите си. Много често ме гледаше така, сякаш беше на косъм да ми сподели нещо важно, някакво голямо откровение. Бях сигурен, че зад този поглед се крие нейното влечение към мен, и че рано или късно тя ще му се отдаде, затова търпеливо изчаквах момента.
Един ден изнасях пред екипа обучение по комуникативни умения и по-точно техники за справяне с конфликти. Тъй като съм доста опитен в презентирането, а също и в справянето с конфликти, разпалено ги убеждавах, как предлаганите от мен техники работят безотказно и повсеместно – дори в личните и романтични взаимоотношения. Срещу себе си виждах обичайните одобрителни кимания, когато Ана ме прекъсна със забележката, че никак не съм прав. Не можех да подмина тази нейна провокация и с охота я поканих да участва в ролева игра. Седнахме на два стола пред аудиторията и камерата, която редовно записваше обученията, и изиграхме конфликт между виновен съпруг и гневна съпруга. Накратко, играта беше пълен провал. Ана умело извърташе всяка моя заучена реплика, с лекота заобикаляше всяка прилагана техника. Напрежението се завихри и се превърна в бурен семеен скандал. Бях толкова ошашавен, че когато тя най-после млъкна, аз не можах да кажа нищо. Явно съм бил жалка картинка, защото тя прихна да се смее, а след нея и всички останали. Предадох се и също се разсмях.
- Това ще ми е за урок – обърнах се към колегите, а когато отново погледнах Ана, тя вече не се смееше. Гледаше ме тревожно и стискаше устни, сякаш за да не издаде някаква тайна.
- Слушай – каза тя, – нека просто се съгласим, че тези техники вършат чудесна работа в деловите и ежедневните ни контакти, но в романтичните връзки човек трябва да бъде автентичен и искрено да уважава чуждите чувства. Нали?
Нямаше какво да кажа, съгласих се с Ана и довърших презентацията с необичайна за мен предпазливост. Само че тази провокация от нейна страна, тази кратка игра на любовници, пък макар и скарани, ме убеди, че тя вижда в мое лице не само колега.
Една петъчна вечер изпратих Ана до дома ѝ, за да ѝ помогна с пренасянето на няколко кашона с документи работа за вкъщи. Направи ми впечатление, че тя доста се учуди, че шофирам, а докато пътувахме, гледаше напред толкова втренчено, сякаш очакваше да катастрофирам всеки момент. Когато пристигнаме у тях беше почти седем вечерта. Внесох кутиите в антрето и се опитахме да обсъдим няколко подробности около работата. Не беше удобно да говорим на вратата и тя ме покани да вляза. Още в онзи момент знаех какво ще стане. Не съм самонадеян, но съм участвал в този сюжет достатъчно пъти, за да го разпозная и изиграя по най-добрия начин.
Влязохме в малка дневна, а докато оставях якето си на дивана забелязах на масичката до него стара книга, подвързана с черна кожа и надпис на непознат за мен език. Стана ми някак неприятно, защото жените, натрапващи интелекта си, са доста досадни, но бързината, с която Ана се спусна към книгата и я заключи в един шкаф, ме успокои - нищо интелектуално нямаше да застане на пътя ми тази вечер. Не грешах и скоро от дневната се преместихме в спалнята. Не подхожда на един мъж да дава подробности за тези неща, затова само ще кажа, че много ми хареса. Е, добре де, на нея също. Може да искам от жените едно нещо, но съм готов да дам всичко от себе си, в момента на неговото получаване. Усещането, че владея чуждото удоволствие е толкова опияняващо, че не мога да спра да го търся отново и от ново женско създание.
Събудих се едва на зазоряване. Ана също беше будна:
- Излез, за да се облека! – нареди ми тя.
- Какво? Но ние нали преди малко…
- Да, ще обсъдим това след минутка, когато се облека. Сега излез от стаята, ако обичаш!
“Ако обичам… Да, бе! Хубаво, ще изляза, само защото съм кавалер.” Изрових дрехите си от чаршафите и отидох в дневната. След малко тя се появи и ми предложи кафе. Щом го приготви, седна до мен на масата с двете чаши. Заговори, преди да успея да го направя аз:
- Добре, това, което направихме, не беше особено умно, но мога да те уверя, че няма да има последствия от моя страна. Искам да кажа, че нямам проблем с това да се преструвам, че нищо не се е случило.
Така, това беше толкова неочаквано, та чак обидно. Подразних се.
- Какво? Преди малко се топеше в ръцете ми и призоваваше Бог, а сега ми казваш, че все едно нищо не се е случило? - Тя отмести поглед към прозореца и бузите ѝ порозовяха. Не ми се беше случвало жена да се прави на срамежлива, след като сме минали частта с леглото.
- Не съм казала, че нищо не се е случило, а че мога да се престоря… Слушай, харесвам те, ти си чаровен мъж и снощи се представи като добър любовник. И все пак осъзнавам, а и ти също, че случилото се не беше съвсем в реда на нещата. В тази връзка исках да те уверя, че от моя страна няма…
“В реда на нещата”, “в тази връзка”, “от моя страна”... По дяволите, тази жена да не би да оформяше служебна кореспонденция? Не че не беше права - случката наистина нямаше да има последици, но не по този начин трябваше да стигнем до този извод! Тя продължаваше да говори, но аз вече не я чувах. Бях втрещен: май правеха с мен онова, което аз правех обикновено – биеха ми шута. Усещането ми беше съвсем ново и се заех да го изследвам. Разбира се, чувствах се отхвърлен. Бях свикнал жените да ме преследват, да се гневят или поне да страдат за мен. Това ме караше да се чувствам желан и нужен. Сега не бях. Но имаше и нещо друго: Ана ми взе контрола над ситуацията и аз нямах представа как да реагирам. Бях страшно ядосан, а не исках да изпадам в гневни изблици, затова просто се подчиних и станах да си ходя. Тя тръгна след мен, на вратата се обърнах към нея с намерението да ѝ кажа нещо... Не помня какво, защото погледът ѝ ме сепна. Тя отново ме гледаше по онзи начин. Мислех, че неизреченото между нас е вече изконсумирано и нейният поглед ме накара да се почувствам неловко.
- И какво сега, просто до понеделник, така ли? - попитах с неуверена троснатост.
- Ами, да, предполагам... до понеделник – отговори тя колебливо.
Отворих вратата и ядосано хукнах по стълбите. По дяволите, тази жена! Какви номера си мисли, че върти? Проклинайки, изтичах до колата си. Навън беше още мрачно. Ръчният ми часовник показваше 7 без 5. Денят едва започваше, а се чувствах толкова уморен и главата ме болеше. Запалих колата и тъкмо щях да потегля, когато погледът ми се спря на часовника в автомобила: 18:55. Погледнах отново ръчния си часовник, погледнах телефона си. 18:55. Угасих двигателя и се спуснах нагоре по стълбите. Започнах да удрям с юмрук по вратата ѝ:
- Ана! Ана, отвори! - отвътре се чу шумолене. За Бога, никоя жена няма да ти отвори, ако блъскаш по вратата и крещиш. - Ана, извинявай, може ли само един въпрос, моля те!
- Какво има? - попита тя притеснено, след като открехна вратата.
- Колко е часът? - дори не успях да различа гласа си сред шума от биенето на сърцето си.
- Почти седем е…
- Да, но… - Исках да я попитам дали е вечер или сутрин, но що за тъпотия беше това? Поколебах се. - Ана, колко време бях у вас?
Тя отвори широко и леко пристъпи към мен.
- Не си влизал, ние просто разменихме няколко думи до вратата… Знаеш ли, не е моя работа, но мисля, че трябва да отидеш на лекар...
Не помня какво ми каза тя, не помня как съм се добрал до колата, нито как съм стигнал до дома си. Помня, как се свлякох на дивана, а в главата ми беше празно, абсолютно пусто. Какво се беше случило? Всъщност нищо! Не се беше случило нищо, а аз го бях преживял. Прекарах най-ужасния уикенд в живота си, повтаряйки си, че това не може да е вярно, а в понеделник отидох рано на работа, търсейки успокоение в рутината ѝ.
На бюрото ми имаше оставен диск – видео на една от моите презентации. Дори не се запитах откъде е дошъл, а направо го пуснах на лаптопа си. След секунди на екрана грейна ухиленото ми лице. Не че съм самовлюбен, но дори в онзи момент, нямаше как да не се насладя на умението си да изглеждам и говоря добре. Това беше същата презентация, на която с Ана изиграхме скандал между партньори. Превъртях няколко минути от видеото, за да открия момента на нейното избухване. Ето, сядаме на столовете, сега тя ще започне да хвърля огън и жупел по мен, изливайки страстта си, която иначе умело прикриваше. Нищо подобно не се случи! Щом седнахме и я погледнах, очите ми се оцъклиха, а клепачите ми започнаха да трепкат странно. Това продължи десетина секунди, след което лицето ми се отпусна, а Ана прехапа устни. Каза нещо, стана от стола и аз продължих с презентацията.
Поех дълбоко дъх, изгледах още няколко пъти сцената, запалих цигара, извадих бутилка уиски. От колко ли време се случваше това? Колко пъти съм изглеждал и съм се държал като пълен идиот? И защо никой не ми беше казал? Когато Ана се появи малко по-късно, беше така добра да отговори на моите въпроси, без да зададе нито един. Дадох си сметка, че между нас не се беше случило нищо особено, всяка наша интимност е била плод на моите… пристъпи. Тя ме насочи към невролог и обеща да ме уведомява всеки път, щом изпадна в онези състояния. След няколко консултации и изследвания, лекарите заключиха, че става дума за някакви епилептични припадъци, абсанси или нещо такова. Разбира се, не им казах за виденията, които преживявах по време на пристъпите - не ми се занимаваше и с психиатри. Попитах дали припадъците можеха да се дължат на визуални дразнители и ми отговориха, че по принцип е възможно да се провокират от светлина или четене на текст, но в записа, който им показах, не личало нищо такова. Обаче за мен пъзелът се нареждаше – всичко започна от очите на Ана и нейния поглед, който сякаш изсмукваше съзнанието ми и го запращаше в паралелна реалност. Както и да е, съвсем скоро започнах да пия лекарства, които щяха да ме излекуват.
Покрай всички тези събития, с Ана много се сближихме. Трябва да призная, че тя беше жена на място – разумна, директна и все пак деликатна. Макар че вече почти не смеех да я гледам в очите, тя без никакви уговорки знаеше какво да каже, дали и кога. Загрижеността ѝ не беше така дразнеща, както у останалите жени, вероятно защото беше умерена и единствено в точния момент. За пръв път се чувствах така с жена – значим и независим едновременно. Харесвах я, страшно я харесвах и тъй като аз съм си аз, не можех да не я пожелая отново. В поведението ѝ нямаше и следа от съблазън, така че стъпвах около нея на пръсти, опипвах почвата внимателно и сдържано, за да не я подплаша. Това беше нова ловна стратегия за мен, на която се наслаждавах, както дете - на новата си играчка.
Не беше неочаквано, че една вечер Ана ме покани да отидем у тях. Малко се смутих, когато прекрачих прага на жилището ѝ – онзи праг, на който всичко започна. Смущението ми нарастваше с всяка стъпка, която правех в коридора, и ми се иска още в онзи момент да се бях обърнал назад и избягал. Но проклетото човешко любопитство и лъжливата ми мъжка самонадеяност ме накараха да вляза в дневната. Да кажа, че в онзи момент светът се сгромоляса върху мен, ще бъде доста меко. Стаята беше същата, съвсем същата като тази, която вече познавах, а точно такава не трябваше да бъде. И когато видях книгата на масичката, всичко започна така да се върти, че се свлякох на дивана. Бях ужасèн, не можех дори да се попитам кое беше реалност и кое – илюзия, а щом ръцете ѝ обвиха раменете ми и усетих дъха ѝ в лицето си, това вече нямаше как да има каквото и да било значение.
- Не, не си си изгубил ума – прошепна тя, отгатнала мислите ми, - нещата не могат просто така да изчезнат, те само се преместват от едно място на друго.