Истинска арабска история

Беше около 4 сутринта, когато телефонът му извъня. Успя да открие кой точно е, напипвайки и усещайки вибрацията му. Гласът от другата страна беше мек и тежък едновременно:
- Хей. Аз ... много искам да те видя. Ако искаш – ела.
Докато мозъкът му осъзнаваше кой се обажда и в същото време пресмяташе всички възможни опции да стигне до къщата й, времето, в което трябваше да бъде на работа, какво да облече, ще има ли време за душ....Успя да отрони едно:
- О! Аз ...идвам. Остави врата отворена.
Това беше първия път, в който Ниида се осмеляваше да му се обади по това време на денонощието. Не че имаше нещо против. Това щеше да е втория път, в който се докосва до тялото й и честно казано само при мисълта за това беше готов да изкрещи. Единственият въпрос, с който разумъмът му успя да пробие представите му за удоволствието, което предстоеще беше: Къде е мъжът й? Ако е в командировка, то защо му се обажда час сега?
Паркира колата достатъчно далеч от къщата й, а ходенето в тихата и леко хладна сутрин го ободри и изпълни с енергия. Малкият град беше заспал, но въпреки това той имаше странното усещане че трябва да се пази от нещо и на няколко пъти погледна бързо през рамо.
Щом влезе в къщата, тя стоеше с разрошена и пусната свободно коса. За пръв път виждаше косата й – не много дълга, но лъскава и пълна с живот като самата нея. Роклята й съвсем леко прозираше и докосваше пода, издавайки лек шепот. Ръката, която го поведе към втория етаж на къщата беше студена и леко трепереше. Искаше му се да я облее с топлина.
Не успя да затвори врата на спалнята. Просто я сграбчи и трескаво започна да сваля нейните дрехи, своите...търсейки нейното удовлетворение.
В момента, в който тя застина в ръцете му, изострена и непомръдваща, първата му мисъл беше, че й е причинил болка.
- Хей. Съжалявам. Ниида...всичко наред ли е?
- Не..не..не... но защо ...Алах да ни пази – тя скочи и трескаво започна да събира всички дрехи от пода.
Натежалото му съзнание бавно започна да се ориентира. Шумът от затварянето на електронната врата на гаража отми и последното съмнение. Мъжът й се прибираше.
- Мамка му. Мамка му. Ниида! Луда ли си?! – идваше му да я сграбчи и да я разстърси, а тя просто стоеше със събраните му дрехи в ръце и сълзите й течаха по бузите й.
А той знаеше какво предстои – смърт или унижение. Избра второто.
Мястото под леглото беше наистина тясно. По филмите винаги изглежда някак широко и едва ли не удобно, но това явно беше защото имаха нужда и от камера там долу. А той имаше нужда единствено всичко да свърши. Ушите му бучаха и чуваше като през фуния трескавото обличане на Ниида, усети натиск, когато тя с едно движение легна и застина в леглото. Голото му тяло усещаше неравностите по пода, коланът му се беше забил в бедрото му и тъкмо когато реши да го премести, тежките мъжки стъпки стигнаха до врата.
Не последва разговор. Нямаше дори и звук, разменен между двамата съпрузи. Чу само сваляне на дрехи, тропот от тежък предмет /това трябваше да е пистолетът му, все пак беше полицай, едва ли ходеше някъде без него/, шум от течашта вода... Дали това не беше моментът на неговото бягство. Ако мъжът й беше решил да си вземе душ...Ако успееше много бързо ....
Видя как босият крак на Ниида бавно докосва пода – толкова бял и съблазнителен, че протегна ръка да я докосне, но тя рязко се отръпна и в същия миг той усети допълнителен натиск на леглото върху себе си. Беше време за сън и само след няколко минути мъжът й започна да диша тежко, унесен в сън без сънища.
Абсурдността на ситуацията започна да се изчиства в съзнанието му. Логиката бавно се връщаше, въпреки голото му тяло, студеният под и страхът, който не спираше да му се пресмива. Беше време да си зададе няколко въпроса и да намери техния отговор без да избухне в смях или сълзи.
Защо мъжът и й тук? Явно е бил на дежурство и се пребира по рано от нощна смяна. Кога ще отиде отново на работа? Ами ако има почивен ден? Ако спи до вечерта?Самият той също трябваше да е на работа. Колко ли е часът?
Страхът го проряза и сърцето му спря за миг. Мисълта за часът го накара инстинктивно да погледна часовника на телефона си, което го накара да осъзнае, че няма абсолютно никаква идея къде е той. Едно позвъняване от колега и с него беше свършено. Рискувайки, той започна леко да опипва струпаните около него дрехи. След няколко трескави секунди, докосна студената повърхност на телефона - първият късметлийски момент от двайсет минути насам. Преди да успее да изпита облекчение, го заля новата вълна на отчаяние – нямаше как да изключи телефона си без да се чуе ужасен вибриращ звук.
Беше сигурен, че няма да се измъкне жив от ситуацията. Всеки мъж в саудитска арабия имаше законното право да застреля човек, влязал в къщата му. На няколко пъти беше абсолютно сигурен, че вече не издържа и доброволно ще се разкрие.
Светлината струеше силно през прозореца, когато най-после чу над себе си звузи на прозяване, протягане и не много късно след това мъжът на Ниида, вече облечен, попита:
- Ще отида да купя кафе от ъгъла. Искаш ли нещо?
- Ами май не .. Всъщност няма и мляко, може да вземеш и хляб – ако майката ти ще идва вкъщи по късно. Мисля че и нахута свърши.
- Искаш да пазаря по това време?
- Ако искаш обяда да е готов навреме. Или да изляза аз...
- Не остави, ще отида аз.
В този момент му идваше да изкрещи някоя молитва към Алах , но се задоволи само с благодарности отправени на ум – към него и умната Ниида – можеше още няколко продукти да изброи, но и това беше достатъчно. Изчака да чуе звука от затварянето на външната врата и пропълзя от скривалището си. Всяко движение причиняваше болка на изтръпналите му ръце, краката му се тресяха, но това не го спираше да се облече по възможно най-бързия начин. Чуваше като в далечина, че Ниида тихо говори нещо, но нищо от думите й не стигна до съзнанието му. Секунди преди да отвори вратата на спалнята и да излезе, сърцето му спря за втори път.
Чу тежките стъпки, които бързо наближаваха стаята. Вратат рязко се отвори и той някак естествено се отзова между нея и стената.
- Майка ми сама ли каза, че ще идва? Сестра ми с нея ли ще е? – избоботи гласът на съпруга
- Аз ... нямам никаква идея. Защо?
- Уф, остави, аз ще й се обадя!
Врата се затвори също толкова рязко и той усети как капка пот е готова всеки момент да падне на пода. Очите му бяха пълни със сълзи от ужас. Ниида беше бяла като платно и в очите му изглеждаше малка и слаба. Нищо в рошавата й коса и прозрачната нощница вече не предизвикваше чувствата от преди няколко часа.
Този път беше по-предпазлив. Леко погледна през прозореца, за да се увери че полицая се качва в колата си, пали и излиза на улицата. Без даже да погледне към Ниида, заслиза по стълбите, а тя го последва, опитвайки се да мърмори утешителни думи. Нямаше време да й обяснява, че не й се сърди – решението да дойде беше колкото нейно, толкова и негово.
Точно пред врата, тя рязко го дръпна за ръката.
- Нека първо аз видя дали всичко е наред – каза тя и без да дочака одобрението му, леко отвори входната врата
- Ниида? Какво правиш? – прокънтя гласът на мъжа й от средата на двора.
- Ами..видях те че стоиш на вън и реших че искаш нещо – каза тя с полу шепот
- Нищо не искам. Бързо се прибирай вкъщи – гласът му беше изпълнен със съмнения и въпроси
Ниида затвори врата и се срути на земята, неиздържайки на адреналина и притеснението. Изминаха 10 минути преди да се тръгне навън и последното, което видя беше тялото й, свито на кълбо до врата, което не издаваше нито звук – просто стоеше там, събирайки сили да продължи живота, такъв какъвто трябва да бъде.
Той отиде предпазливо до оградата и леко надникна през зида, скрит между два храста. Не се очуди, когато видя колата на мъжа й да минава бавно от единия края на улицата, после да спира за няколко минути, да се връща и така докато не бъдат преспани полицейските му съмнения, породени от вида на жена му с прозрачна нощница на входаната врата. Полицаят потегли към неговото кафе, а той излезе пред входната врата, уверено като човек, на който точно тук му е мястото.
Качи се в колата си и вместо облекчение и щастие, че още диша, изпита неистово желание да върне времето назад и отново да преживее същото. Запали колата и със задоволство мина покрая къщата й. Мъжът й още го нямаше. Подкара по бързо към дома си. Трябваше да се изкъпе преди работа – такава беше повелята на вярата.
Преди това обаче трябваше да свърши нещо. Отвори нощното си шкафче. Вътре стояха още 7 телефона – всяка от тях имаше отделна линия. Помисли малко и избра най-трудния вариант – тя беше на 18 и живееше с родителите си.
- Ало – чу собствения си глас – Не спирам да мисля за теб. Какво ще правиш довечера? ... Аха, искам. Ще ти звънна, когато съм пред вас.