Несподелена любов

Ева се влюби, но не в Адам, а в Андрей. Не разбра как стана, защото нито го очакваше, нито го бе планувала. Просто се случи. Не беше изпитвала никога такова чувство, а то я издигаше някъде нагоре в небесата и превръщаше дните ѝ в какво ли не. Мечтаеше за далечни планети, искаше да е на самотен остров с любимия човек, представяше си морското дъно с множество красиви звезди и бисерни миди, „летеше“ на облаци и крилете на екзотични птици, сънуваше розови сцени, виждаше се пред огъня на камина, прегърнала мъж и поне три деца… Тая нейна любов обаче не беше като оная, която свършва пред олтара, със секс или с първата изневяра. Тая нейна любов не беше и като оная на Ромео и Жулиета, нито като която и да е. Тая любов беше невероятна, необикновена и по своему вълнуваща и то толкова, че понякога граничеше с безумието и лудостта, където светът се търкаляше в краката на влюбените…
За съжаление, обектът на нейните чувства си нямаше никаква представа от това което ставаше в душата на тази млада жена. Андрей имаше свой живот и принципи, а и беше погълнат от работата си. Твърде млад, той все още гонеше кариера и не му беше нито до флирт, нито мислеше за семейство и деца…
С всеки изминат ден Ева ставаше все по-отнесена и разсеяна и всички около нея мислеха, че е непоправимо болна. Пиеше малко вода, хранеше се насила, почти не спеше, спря да ходи на лекции, не се явяваше на изпити и дори забрави да се обажда по телефона на майка си. Мечтата ѝ някога да бъде лекар, бавно се изпаряваше…Намери отнякъде адреса на мъжа, когото обичаше и започна като някаква хрътка да обикаля и души около жилищния блок. Често пускаше в пощенската му кутия розови хартиени сърчица, оставаше пред апартамента саксии с цъфнали цветя или връзваше червени балони на вратата. Андрей се усмихваше на всичко, махаше с ръка и казваше:
- Хлапетата от махалата пак са си играли наоколо!…
Фантазията на Ева работеше до пръсване. Тя отделяше прекалено много време за чувства, терзания и копнежи. Веднъж, както неочаквано се влюби, така и незнайно как, прописа и стихове. Величаеше в тях любимия си, издигаше го на пиедестал, боготвореше го. Използваше метафори, сравнения, приказни определения, с които разтваряше и изливаше душата си върху хартия или на компютъра си. Откри имейла на Андрей и започна да му праща поезията си, без да знае, че той не чете непознати потребители, смята ги за вирус в електронната си поща и моментално ги трие…
Такива бяха дните на тая влюбена жена. Кой знае докога и как щеше да продължи всичко, ако не беше се случило нещо, за което сигурно имаха пръст или орисниците, или може би самите дяволи…
Мина доста време. Един ден Ева вървеше по тротоара на оживена улица и зяпаше във витрините на магазините, като пак витаеше из облаците, но този път не очакваше нищо. Несподелената любов вече я побъркваше. Понякога мислеше да потърси помощ от врачки, но все още не вярваше в магии. Затова все по-често ѝ се искаше да стане монахиня, да зареже всичко, да намери някъде утеха, но…Така ли ѝ се стори сега, или Андрей наистина беше на отсрещния тротоар? Съзря го за миг между колите, обърна се рязко и се затича към него, без да се съобразява с нищо. Махаше с ръце, крещеше името му като обезумяла и нямаше вече търпение да му признае любовта си. На напуканите ѝ от желание устни, напираха поредните рими, с които смяташе да го омае… Изведнъж някаква вълна силно я перна през краката, тя се олюля, направи странно завъртане, падна на земята и се претърколи през глава. Чу само как нещо изскърца и рязко спря пред нея. Една топлина се разля по цялото ѝ тяло. Погледът ѝ се замъгли. Не видя нито колата, нито паникьосания шофьор, нито ръцете, които я понесоха нанякъде…
Сънуваше… Бълнуваше… Прегръщаше любимия си човек, целуваше го, танцуваше с него… Крещеше името му и това, че го обича… Пееше… Рецитираше стихове… Ръкомахаше… Мяташе се в леглото, но… Всичко беше само на сън. Сестрите и докторите не знаеха какво да правят, след тежката операция.Тъкмо мислеха да повикат психиатър за консултация, когато болната дойде в съзнание…
Беше минал месец от катастрофата. Намираше се в унивеситетската болница. Ева не помнеше нищо, но не повярва и на очите си. Над нея беше надвесен не кой да е, а лекуващият лекар. Не разчете фамилията, но на табелка, закачена на бялата престилка се мъдреше надпис „ Доц. д-р Андрей…, ортопед и неврохирург“. Лицето на Ева почервеня от смущение и срам. Разтрепери се цялата, но намери сили и… От устата на тази млада, красива жена, се отрони едно тихо и невероятно:
- Обичам те!
След това неочаквано се надигна, протегна се, обви нежно ръцете си около врата на доктора и впи сочните си устни в неговите. Между двете тела премина сякаш мълния… Синьо-зелените очи на Ева блестяха като чисти, бистри езера. Андрей се загледа в тях и бавно потъна, оставайки там завинаги.
Е, всичко останало вече нямаше значение! Любовта беше победила, а тая история приличаше повече на приказка с щастлив край...