Неочакван край

Защо я гледаше така втренчено? Какво ставаше? Не вярваше и не очакваше това… Как така ще я остави? Защо ще я напуска?... Все пак бяха тридест и пет години заедно и се обичаха /поне така си мислеше досега/. Той наближаваше седемдесет и пет, а тя беше с пет години по-млада. Помнеше всеки техен миг... Знаеше, че няма вечни неща и не се надяваше на нищо, но… Нима всичко свърши - ей така?... Къде сгреши? Имаше ли друг начин? Какво да прави сега?... Сама, изоставена… На кого да каже? С кого да сподели? Кой ще ѝ помогне в такъв момент?... Не можеше да разчита на никого. Роднините ѝ бяха твърде далече! Нямаше приятелки… Всъщност имаше, но не искаше някоя от тях да разнесе клюката… Отдавна не се доверяваше и на личната си лекарка… Съседите? О, те си имаха свои грижи, а и бяха твърде млади, за да я разберат…
Спомените я заблъскаха отвсякъде, сълзите ѝ се стичаха и тя не можеше да ги спре… Как почна всичко?... Как го допусна и… Кога се изтърколиха толкова години? Сякаш вчера беше…Дааа! Тогава…
Тя почука и буквално нахълта в кабинета му. Беше отскоро на работа в предприятието като архитект и нямаше достъп до директора, заради поста си, но този път не издържа. За пореден път идеята ѝ беше предложена не като нейна, а като собственост на началника на проектантския сектор. Възмути се и реши да си търси правата, но… Застина като го видя. Нещо трепна в нея и тя забрави защо беше дошла… Големият шеф я гледаше от главата до петите и я изпиваше с очите си. Тя пък срещна в тях себе си и… Толкова страст и копнеж се родиха изведнъж, че потъна надълбоко и се размечта като ученичка от прогимназията…
- Какво обичате? – окопити се пръв мъжът.
Синьо-зелените, като позрачни езера очи запремигаха виновно и бавно се изнизаха от стаята със собственичката си… Той стоеше като препариран. Коя беше тази жена?... Една топлина като вихрушка го връхлетя… Какво? Слънце ли огря или морето и небето се изсипаха в кабинета му? Пеперуди запърхаха в корема му и звезди заиграха в зениците му… Директорът не знаеше сънува ли, или съзнанието му бе замъглено от преумора. Беше краят на годината и спеше малко заради отчети, финансови ревизии, недовършени обекти, липси и закъснение на строителни материали, непланувани болнични и отпуски на служители, семейни недоразумения…
Отвори бързо вратата след нея, но… Коридорът беше празен, а и секретарката му - изчезнала някъде… Така и не разбра дали някакво заспало чувство се събуди в него или друго непознато се роди? Стресна се. Нямаше време за глупости. Махна с ръка и се зарови в документите. После минаха дни, в които се опитваше да забрави оня мираж…
Тя пък стана разсеяна, въздишаше често и тайно копнееше. Минаваше покрай кабинета му – не заради друго, а само да го зърне за миг. Може би се заблуждаваше, но това ѝ стигаше. Не се надяваше на нищо, не търсеше нищо, не искаше някаква облага, не правеше тънки сметки… Та, шефът ѝ беше женен и имаше две деца! Разбра го случайно от секретарката, когато му уреждаше самолетни билети за някакво семейно пътуване… Неее! Не можеше! Не трябваше!... Ама, нА – случи се! Влюби се и… прописа стихове, и забрави за принципите си… След това започна да остава докъсно над чертежите. Не беше нарочно. Просто в тях намираше утеха и спасение… Чуваше стъпките му в коридора, сърцето ѝ биеше до пръсване, очите ѝ блестяха, в корема ѝ пърхаха пеперуди, но - с това се утешаваше…
Минаха месеци. На новогодишното тържество той я покани на танц, а тя изгаряше и се топеше под пръстите, които докосваха талията ѝ… Опита се и избяга от залата, но не и от чувствата си… Трепереше цялата, тресеше се, нямаше апетит и се давеше в сълзите си. Беше по-силно от нея и я изгаряше цялата. Не издържа и се предаде…
Беше тиха и спокойна вечер, а навън люляците я побъркваха с аромата си. Застана до прозореца и се загледа в небето. Звездите я мамеха, а луната сякаш ѝ намигаше закачливо. Извърна се изведнъж, затича се и… нахълта в кабинета му. Директорът пак така стреснато я погледна и се отнесе някъде. Тя пък впи устни в неговите и там ги остави, заедно със страстта си. Разхвърчаха се листи, счупи се чаша, паднаха папки и прегради, а бюрото стана ням свидетел на нещо незабравимо и възвишено… След това?... Беше едно и също вече толкова години! Никой не разбра! Пазяха връзката си като нещо свято, тайно и съкровено… Срещаха се на работното си място или у тях, а после бяха като непознати и все пред хората си говореха на ВИ. Той не се разведе, а тя не се омъжи…Той все бързаше, а тя все въздишаше. Чакаха го жена и деца! Дали се досещаха? Не ги познаваше и понякога се чувстваше виновна за откраднатото, но толкова… Беше все сама по празници и почивни дни. Не отидоха заедно никога нито на кино, нито на театър, нито на концерт, нито на ресторант, нито на почивка, нито на гости… Поне да беше родила едно дете, та да утешава с него старините си! Той не искаше, а и тя не настояваше, сякаш се страхуваше, че ще го загуби. Що за съдба имаше? Сърдеше му се, когато ѝ изневерява със съпругата и го ревнуваше от всички други жени, но… Не можеше да се откаже и се примиряваше само с тая забранена любов. Той не ѝ се извиняваше за нищо. Казваше, че е нормално, мъж бил, имал нужда, не влагал нищо при законната си жена, изпълнявал задължения… Не ѝ се подиграваше, не я използваше. Изпитваше само неустоим глад за нея е не преставаше да търси ласките ѝ. Сам не знаеше какво друго го привлича толкова у нея. Беше се превърнала в пристан, който раздава спокойствие и усмивки. Беше доволна, че споделя тревогите и проектите си с нея. Радваше се като малко дете на подаръците, които понякога ѝ правеше и на неволно изпуснатото „Обичам те!“. Нима всеки час заедно беше достатъчен и запълваше времето ѝ? Това ли беше щастието? Това ли беше любовта? Животът им премина толкова бързо и не усетиха кога се пенсионираха… Нямаше значение възрастта, целувките още ги изгаряха, а като мъж и жена дълго пазеха жаравата в сърцата си… Продължаваха да се срещат, като той все бързаше, а тя все се обвиняваше, че не може да му даде нищо повече, освен голотата на тялото и душата си… Сега защо ѝ погоди този номер? Защо я изостави? Къде щеше да иде? При кого? Останаха ѝ само спомените! Какво щеше да прави с тях? В гроба си ли да ги носи? Искаше да крещи, но как? Свикнала беше да мълчи. Нямаше вече сили и за това. Все тая какво я очаква… Всичко вече изгуби смисъл след тази раздяла. Никога не се оплака от и за нищо, не поиска и нещо за себе си. Нямаше да го направи и сега. Въздъхна…
Извърна се и погледна любовника си за пореден път. Той стоеше в леглото и мълчеше. Да беше си тръгнал поне! Какво още чакаше?... Тя пое дълбоко въздух, избърса сълзите си и… пак въздъхна… След това сложи ръка на очите му. Клепачите бавно се спуснаха, затваряйки последната страница на един съвместен живот... После жената набра някакъв номер на телефона и простичко каза:
- Извинете, търся… Съжалявам! Неее! Не се познаваме, но… Нашият мъж вече го няма!… Инфаркт… Знам… Боли… Адресът е…
Какво друго да каже? Наведе се и го целуна за последен път. В този момент пожела да е на неговото място…
Докато чакаше съпругата му в апартамента си, очите ѝ отново рукнаха, сякаш искаха да измият срама. С треперещи ръце облече голото тяло, за да прикрие греха си. Накрая седна безмълвно на леглото, загледана в нищото. Отново беше загубила – преди от семейството му, сега от смъртта… Въпросите засядаха в гърлото ѝ и стискаха здраво, а тя се молеше да я отнесат заедно с любимия човек. Нямаше значение какви ще бъдат следващите дни! Илюзията вече се изпари, останалото се срути… Законната жена, децата, роднините, свещеникът, полицията, приятелите, съседите, клюкарките, познати и непознати… Все съдници с право или без! Толкова време никой не разбра, но сега… Сега щеше да научи целият свят! Заслужаваше ли такова наказание? Нима беше виновна, че обича, пък било то и грешния човек? Не беше ли платила достатъчно или самотата беше нищо в душата на една обичаща жена?...
Въздъхна отново… Излишни оправдания… Нямаше да я разберат! Щяха да я разпънат на кръст. Имаше ли значение? Едва ли!... Просто беше дошъл краят… Неочаквано! Никой от двамата не мислеше за такова нещо… Не умееше, а и нямаше вече време тя да се моли на Господ за каквото и да е. Колко жалко! Прие всичко за даденост и бавно зачака поредното предизвикателство, с което щеше да се бори докрая на живота си. Очите ѝ изведнъж помръкнаха и запечатаха последния образ на любимия човек. До него тридесет и пет години любов бавно се топяха със запалената свещ…