Пиянство и любов

- Какво иска тая жена още от мене? – изрече Слав на глас, след поредния скандал вкъщи.
Беше на улицата, на път към кръчмата. Там искаше да удави поредното неразбирателство. Не го правеше за първи път през последните месеци. Яна, съпругата му, все мърмореше и мърмореше, като го обвиняваше в какво ли не. Понякога му идеше да се извърне и да я удари, за да млъкне завинаги, но не смееше. Все още я обичаше! Всъщност, той не можеше да пие. Имаше непоносимост към алкохола. Къде беше тръгнал тогава? Всеки път стигаше до вратата на заведението и не смееше да прекрачи прага му. Съвестта му го гризеше, а и някой трябваше да се грижи за децата. Какво щеше да стане, ако и той се пропие? Тя беше тая, която посягаше към чашката и се оправдаваше с него, с напрежението в работата, с болестта на малкия им син, с училищните проблеми и първите влюбвания на големия. Обичаше я много, а не можеше да я спре, нито да я спаси. Нима всичко беше едно нелепо недоразумение или кошмарен сън? Трябваше му чудо, но какво и той самият не знаеше…
Беше преди двадесет години, когато я видя за първи път. Яна грабна сърцето на Слав завинаги и той не погледна друга жена. Срещаха се често, защото работеха заедно. Тъкмо искаше да признае любовта си към нея, когато тя се появи с бутилка скъп коняк и кутия бонбони. Погледна го и рече простичко:
- Вече не съм сама.
Беше се омъжила и то за чужденец с друга религия. На всичкото отгоре, чакаше и дете. Тогава той изтръпна и прехапа устни, но не спря да я обича и кой знае защо я чакаше с нетърпение да се появи и в работата след майчинството, и в живота му, сякаш имаше предчувствие за нещо хубаво, което щяха да изживеят заедно…
След две години я видя пак. Беше с дъщеричката си и… чакаше второ дете. Отново дълги и тежки дни, през които Слав не спираше да обича тази дребна и крехка жена. Надеждата сякаш се роди отново у него, когато разбра, че съпругът беше отвлякъл момичето и го завел в Либия. Арабските закони бяха тежки. Яна можеше да я види едва когато стане на 18 години и то, ако дъщерята реши да пътува в чужбина и на 15 не я омъжат за някой от братовчедите. Тогава сложи глава на рамото му и изля болката си. За първи път без да иска, усети, че е пила. Дълго си говореха и мислеше, че го разбира, но тя продължи да дави мъката и самотата си в чашката. Дори катастрофира с колата си и единият ѝ крак беше в гипс. Слав направи всичко възможно и пое грижата за нея през тия месеци, когато беше в болнични. Подкрепяше я финансово, водеше и взимаше момчето от детската градина… Тя го гледаше с благодарност, но нищо повече и той не разбра нито чувствата ѝ към него, нито поведението ѝ. След още едан година беше се развела, а той - на седмото небе, когато му се отдаде и заживя с него на семейни начала. Тогава не пиеше. После забременя, роди му син и сключиха брак. За съжаление детето имаше някакви генетично заболяване и бавно растеше. Подложиха го на какви и не изследвания, тъпчеха го с разни лекаства, хранеха го през два часа, за да расте и наддава на килограми, като го чакаха да стане на шест години, за да му дават най-важното лекарство. Дори не мислеха как и откъде ще спечелят триста хиляди за него. Слав взе бързо решение. Продаде наследствени имоти и някаква вила, но Яна започна отново да пие, а после изливаше гнева си към близките. След шест месеца малкият щеше да направи нужните години, а вече имаше и ръста, и теглото, за да се подложи на лечението. Баткото учеше в гимназия за чужди езици и печелеше купи и медали на световни състезания по фехтовка, но Яна беше все недоволна, крещеше, и посягаше на децата, а след това изчезваше от вкъщи… Когато изтрезнееше, мълчеше с дни и се чувстваше виновна за направеното. Слав пък беше безпомощен, защото тя не искаше да говори с него, не искаше да спре да пие, не искаше да се лекува… Мъжът се измъчваше много. Понякога му идеше за избяга някъде, но не можеше. Не, че беше безсилен и страхлив, а просто прекалено много държеше на Яна и децата. Сигурен беше, че бягството не е решение, нито пиянството, нито оправдание с каквото и да е. Трябваше да намери начин, за да спаси и брака си, и тая жена от пропадане. Трябваше!
Слав въздъхна и набра някакъв номер на телефона си:
-Извинете, търся доктор… Нуждая се от консултация… Може ли да ми дадете някакъв час?
След седмица влезе в кабинета на известен столичен психолог и изля пред него душата си. Оня го изслуша внимателно и компетентно рече:
- Дааа! Има много такива случаи като Вашия. Нужно е голямо търпение, говорене и взаимна помощ…
-Разберете ме правилно, докторе – започна Слав отново, - обичам жена си и искам да ѝ помогна с цената на всичко.
- Сигурен съм в това – бяха думите на специалиста, - но за съжаление, без съпругата Ви, не можем да проведен необходимите разговори с нея, нито да започнем каквото и да е лечение. Моля, доведете я тук следващия път!
Добре беше, но Яна не искаше и да чуе за психолог, психиатър и какъвто и да е друг лекар.
- Нищо ми няма! – така каза тя. – Не съм нито луда, нито болна… Остави ме на мира! Тежко ми е!... Имам нужда от спокойствие…
После трясна вратата след себе си и не се прибра цяла нощ. Децата бяха разстроени, а Слав не мигна. Напразно звънеше на телефона ѝ. Абонатът не отговаряше… А Яна стоеше на другия край на града, паркирала колата си в непознат паркинг. Държеше бутилка водка в ръката си. Неусети как я пресуши и добре че заспа…
Едно семейство мълчеше, а доверието бавно го напускаше… Всеки беше зает със себе си и не се сещаше за другия. На седмия ден Слав не издържа и бавно рече:
- Яна, трябва да поговорим!
- Не искам! – беше нейният отговор, но той продължи:
- Дълго мислих… Най-лесно е да се разведем, но това няма да реши нещата. Имам нужда от теб! Обичам те и искам да ти помогна, но ти трябва да ми позволиш… Проверих нещата и стигнах до следното, а то е за твое добро. Ще отидеш в клиника… Не си само ти, има и други случаи. Трябва първо да спреш да пиеш, а после лека-полека ще се справим и с останалите проблеми…
-Това са най-малко шест месеца, далеч от вас… Трябва да напусна работата… Какво ще стане с децата? Не мога да разчитам на мама, тя е болна…
Слав я погледна и видя посърналото ѝ лице. Приближи се, прегърна я и каза:
- Не се тревожи, мила моя! Аз съм насреща – и в добро, и в зло… Ще извикам моята майка от провинцията, тя ще ни помага… Ще се справим! Имай ми доверие, моля те!... Шест месеца са, не е цяла вечност! А и децата не са малки вече…
Яна впи поглед в сините му очи и сълзите ѝ рукнаха. В този момент беше разбрала, че този мъж наистина я обича и може да разчита на него, въпреки всичко, което му беше причинила. След това се сгуши в обятията му. Слав не искаше да я пуска и жадно пиеше от солената течност, която се стичаше по бузите ѝ…
След половин година раздяла и изпитание, и двамата разбраха, че любовта е по-силна от пиянството и на нея може винаги да се разчита за всякаква победа.