Лунен сън

Щом със своето одеало покрие ни нощта
и утихне отвън хорсият глъч,
промъквам се аз в твоята душа,
яхнал далечен, сребрист лунен лъч.
Разхождам се по твоето лице,
изгубвам се в тези прелестни черти.
Нахлувам неканен в твоето сърце,
но намирам само затворени врати.
Разхождам се из твоята душа
като призрак, като спомен.
Нехайно всяка надежда руша
и отново съм без теб бездомен.
Говори с мен, с тишината,
разкрий пред мен всяка мечта.
Аз ще ти разкажа за Луната,
за безкрайната ѝ самота.
Как търси тя своето слънце,
преследва го и в кръг се върти.
Как разпилява се зрънце по зрънце,
докато в мислите твоето име кънти.
Взирай се в мен, в мрака,
докосни ме – празна се рее ръката.
Думите ми – ехо в храсталака,
целуни ме – пресъхва устата.
Ала ако надежда в теб заискри,
не оставяй я в пожар да се превърне.
Загаси я, задуши я, забрави,
не позволявай на сърцето да я зърне!
В кутия за бижута скрий ме
и със златен ключ ме заключи.
Носейки огърлицата, моето име
ти изричайки, завинаги забрави.
Не искам да виждам сълзи в очите,
в които някога безнадеждно потъвах.
Не искам да чуват пак ушите
лъжите, по които сляпо аз бленувах.
Нека не белеят се косите,
които морето в спомени развява.
Нека не страдат пак душите
по любовта, която наранява.
Не позволявай сърцето стъклено пак
да превърна в ситен пясък,
защото ти си светлина – аз мрак,
ти си слънце – аз лунен проблясък.