ЧАСЪТ НА ЗАЛЕЗА

Днес навърши шестдесет години. От дълго време се беше приготвила за този ден. Като се замисли, май от десет години беше готова. Когато предупреди в Академията, никой не повярва на ушите си. Тя да се пенсионира? На тази млада възраст? Не, не искаха да се съгласят, но тя остана непреклонна. Беше професор и един от най-изтъкнатите в областта си. Как ли не я уговаряха да остане, какви ли не съблазнителни предложения не правиха, но тя отдавна беше решила да приключи с това. Изчакваше само времето да се изпълни.

Беше обмислила всичко.

Първи си отиде мъжът й. Внезапно. Момчетата не бяха още завършили следването си. Тя се стегна. Работи много. Издаде много книги. Реализира много скъпо платени проекти. Работеше ден и нощ. Дните летяха, без да ги забележи. Момчетата завършиха и заминаха в чужбина. Останаха там. Помогна им да сложат началото на съвместния си бизнес. Близнаци бяха и не се разделиха. Ожениха се, а после им се родиха деца. Живееха далеч и не можеха да се виждат често. 

Върна се една вечер от някакъв брифинг, за пръв път се загледа в огледалото и разбра. Беше сама. Съвсем сама. Нямаше с кого да сподели успехите си, надеждите и мечтите си. 

Животът беше преминал в гонене... на какво?

Просто не знаеше. Сега се чудеше каква е стойността на това, което имаше край себе си. Идеалната къща? Перфектните тоалети? 

Вгледа се в себе си – дълбоко, дълбоко. И не намери нищо.

Нищо ли? Един пърхащ като малка пеперуда копнеж откри там... вътре. Копнеж по изгрева и залеза на слънцето. По галещите морски вълни... и още нещо, което се уплаши да разбере.

Тогава реши. И ето денят дойде.

Преди месец намери посредник да продаде къщата. Само картините, книгите, пианото и някои скъпи семейни реликви нареди да се опаковат и с придружително писмо изпрати на синовете си. Дрехите и обувките ги беше предложила на едно църковно общество. Наградите и отличията си ги подари на Академията. Всички.

Колегите бяха шокирани.

Остави си пътния костюм.

Щеше да тръгне само с личните си документи. Без никакъв багаж…

Самолетният билет беше резервиран от три месеца. Не каза нищо на синовете си. Не искаше да обсъждат решението й. Животът си беше неин. 

Посредникът беше купил за нея малка хасиенда на брега на морето – там, където бе избрала. Един остров, където нямаше зима.

Беше й казал, че има прислуга и личен секретар. Той щеше я посрещне на летището. 

Тя обиколи всички стаи за последен път. Не, не да си остави спомен. Не искаше спомени. Обиколи ги да се сбогува завинаги.

На вратата се звънна. Знаеше, че е посредникът. Той идваше за ключовете и да я закара на летището. До обяд щеше да е на новото място. Щеше да види първия залез от новия си живот.

Взе чантата и излезе. Не се обърна даже да заключи. Друг щеше да го направи.

Не усети как завърши полетът. Времето сякаш премина като миг. Когато слезе на летището, се огледа. Видя табелата с името си в ръцете на мъж и се изненада. Тя очакваше да е млад, но той се оказа около петдесетте и много красив. Усмихна се на това заключение. Той я поздрави, представи се и веднага тръгна. Явно беше осведомен, че идва без багаж.

Пътя го изминаха в мълчание, което й хареса. Когато пристигнаха, той избърза, отвори вратата на колата и я изчака да слезе, подавайки й ръка. Тя пое ръката му и топлината на дланта му я парна приятно.

Слезе и без да бърза, се обърна към къщата. Остана много доволна от това, което видя. Беше решила да не поглежда сега към морето. След малко. Сега все още имаше нещо от стария си живот – пътния костюм. 

Прибра се в къщата. Пред вратата я чакаше прислугата. Насочи се веднага към спалнята. И с къщата щеше да се запознае по-късно – след като се преоблече.

Беше се разбрала с посредника да купи и една рокля, която да остави в спалнята. 

Свали пътния костюм и го сложи в коша за боклук. Изкъпа се и облече приготвената рокля. Стоеше й много добре. 

Повика икономката – искаше да разгледа къщата. 

Когато видя всичко, тръгна. Запъти се към морето. Беше дошло време да се запознае с него и то с нея. Чувстваше се сякаш отива на първата си среща с мъж.

Стигна брега. Свали всичко от себе си. Така, с усещането, че сега се ражда, стъпка по стъпка се остави на морските ласки!

На хоризонта слънцето бавно бе тръгнало да се прибира.

 

------------------------

Лоренцо излезе от банята, тананикайки си. Застана пред огледалото на гардероба и се вгледа в себе си. Скоро беше преминал петдесетте, но спортът поддържаше тялото му хармонично развито. Не беше висок – малко над среден ръст.

Беше интелигентен, наблюдателен и кавалер. Това, последното, го правеше привлекателен за жените. Не беше се женил не защото не искаше, а защото не беше срещнал онази… завладяващата...

Той беше изследовател. Откриваше слабостите на жените, които те държаха в тайна. Не го правеше да ги завладява, а защото тъкмо те се оказваха най-сладкият плод. Насищаше се и продължаваше. Но винаги го правеше елегантно и раздялата никога не преминаваше в драма. С повечето жени оставаха приятели.

Като завърши образованието си, откри магазин за книги. Не беше точно бизнес. Направи го ергенско свърталище и същевременно събра както нови, така и антикварни произведения. Все пак градчето имаше своите знаменитости.

Така и магазинът му се прочу. Но полека-лека приятелите му се изпожениха и сбирките станаха по-редки. Когато племенницата му – дъщеря на сестра му – стана студентка, започна да води приятелите си и „свърталището” промени облика си. Младите бяха шумни, напористи и нетърпеливи. Някои млади момичета се завъртяха около него, като еднодневки около светлината, но не го привлякоха. Те нямаха тайни слабости – всичките им бяха видими и те парадираха с тях. Бяха безинтересни. Никога не бе го съблазнявала само плътта.

 Когато племенницата завърши, той остави магазина на нея. Пътува, писа своите „Откровения на женската слабост”, които бяха изчерпани часове след издаването си, но и това не му донесе радост.

В градчето идваха известни творци – писатели, поети, композитори, артисти, музиканти, които искаха секретар за времето на престоя си. Така той реши да използва тази възможност. През тези две години се срещна с доста знаменитости, опозна техните слабости, учейки се да прикрива своите до съвършенство. Имаше и две любовни истории, които оцветиха времето му.

Лоренцо тръсна глава, за да спре мислите си, и отвори гардероба. Новата „господарка” беше нещо различно. Отдавна не беше срещал такъв тип жена… нежна, но с тази нежност, която може да наказва. Остави мисълта да отмине и се захвана с тоалета си. Жената беше елегантна, със свой стил, които съдържаше линията на модата, но само с щрихи, нищо натрапващо се.

Облече ленен панталон в морскосиньо, бяла риза и светлосиньо сако. Обу бели чорапи и платнени бели мокасини. Погледна се отново в огледалото. Хареса му това, което видя, и излизайки, любимата си мелодия, с която започна денят.

------------------

Събуди се учудена от липсата на сутрешната сирена. Усмихна се, осъзнавайки, че вече е свободна. От днес няма да има програма! Ще прави само това, което й хрумне.

Засмя се, протегна се и се освободи от пашкула на завивката. В банята запя под шушнещия съпровод на душа. Отново се засмя. Излезе гола… мокра и остави следи след себе си. Това я развесели още повече. Така правеше като малка и майка й викаше след нея, но не сърдито, а смеейки се.

Избърса се, намаза тялото си с крема, който бяха направили лично за нейната кожа. Имаше аромат на зюмбюл и това ухание дълго се носеше след нея. Не употребяваше никакъв друг парфюм през деня. Нямаше проблем с теглото си. Беше в добро физическо състояние. Спортуваше, но не много. Внимаваше с храната, но не спазваше някаква определена диета или режим. Беше намерила своята златна среда. Тялото й беше красиво за възрастта си и тя беше доволна от него. Облече вчерашната рокля. Нямаше нищо друго, но днес този въпрос щеше да се реши. Беше се свързала с реномирана модна къща в Палма де Майорка още преди да дойде тук. Изпрати им мерките си и те изпратиха модели, от които тя си избра няколко. Днес щеше да отиде да ги вземе.

Погледна през прозореца. Масата на верандата беше подредена за закуска. Излезе и слънцето сякаш я целуна за добре дошла. Усмихна се и седна. Веднага дойде секретарят.

– Добро утро госпожо. Вярвам, че сте спали добре в тази първа нощ.

– Добро утро и на вас, дон Лоренцо. Да, добре спах. Седнете, моля.

Хареса й стилът на мъжа. Беше елегантен. Имаше модна „жилка”, но същевременно се разбираше, че не е роб на модата.

– Ще ми позволите ли да ви налея кафето? – Той се усмихна едва забележимо. Тя кимна с глава и го остави да се приближи откъм нейна страна. Наля кафето, поклони се само с глава и седна на масата. Да, беше истински джентълмен. Това й хареса. От агенцията бяха изпратили информация за него и виждаше, че не бяха прибавили нищо от себе си – този мъж наистина притежаваше класа.

– Дон Лоренцо, след закуската ще тръгнем за Палма. Искам да я разгледам. Вярвам, че сте отличен гид.

– Разбира се, доня Флора. Ще ми разрешите да ви наричам така, нали? Все пак това е вашето име на испански.

– Ооо, изненадахте ме. Да, нямам нищо против. И аз се двоумях за името си. Трудно ще ви бъде наистина.

Да, от вчера мислеше за това. Името Цветелина наистина беше трудно за произношение на испански. А Флора й хареса.

Продължиха закуската мълчаливо. Когато приключиха, тръгнаха.

Пътят беше живописен, а коментарите на Лоренцо – интересни и с чувство за хумор. Това я впечатли. Не усети как стигнаха до града. Лоренцо спря колата пред модната централа, избърза и отвори вратата, за да слезе тя.

– Дон Лоренцо, можете да се разходите и след два часа да дойдете да ме вземете.

– Доня Флора, за мен ще бъде удоволствие да бъда с вас… Ако сте съгласна, ще го сметна за оказана ми почит.

Тя го погледна с интерес, замисли се за част от секундата и се усмихна.
– Добре. Елате

Вътре вече я чакаха. Поръчаните дрехи бяха изнесени и подредени. До тях стояха дизайнерката и стилистът. След поздравите Лоренцо седна на мекия диван, а тя взе една рокля и влезе в пробната. Започнаха коментарите, дребните поправки. В един момент погледна към Лоренцо и видя одобрителния блясък в очите му. Не се изненада, но усети задоволство. Явно мъжът имаше добър вкус и разбираше дамски тоалети. Така неусетно мина час и тя реши да починат за едно кафе. Седна до Лоренцо. След малко донесоха кафе и торта.

– Доня Флора, имате перфектен усет за мода и личен стил. Дълбоки почитания.

– Благодаря, дон Лоренцо. Струва ми се, че и вие разбирате от стил.

– Израснах сред жени. Те ме възпитаха. И да си призная, няма нищо по-красиво от женския свят.

Тя го погледна внимателно. Никога досега не беше срещала мъж, който да говори по този начин за жените. Това дълбоко я впечатли.

Продължиха пробите. След час приключиха и готовите дрехи бяха опаковани и занесени в колата. Продължиха в отдела за обувки, чанти и други аксесоари. Още час. Когато излязоха, беше обяд.

– А сега, ако нямате нищо против, ще ви заведа да обядваме. Ако ми позволите аз да избера къде, ще ви заведа в една семейна таверна. Там предлагат десет вида паеля. Приготвят и фидеуа.

– Фидеуа Не съм чувала. Какво е?

– Паеля с фиде

Той се засмя с приглушен смях, от който по кожата й полазиха мравки.

– Съгласна съм. Ще опитам фидеуа.

Таверната беше впечатляваща. В испански стил и тиха музика. Ястията бяха вкусни, а виното – превъзходно. Обядът протече почти в мълчание.

– За десерт предлагам трилече. Това е национален десерт.

– Добре. Сигурна съм, че най подходящият, нали?

Обядът приключи. Обратният път. Преминаха го в мълчание. Влязоха в къщата. Лоренцо и икономката принесоха дрехите и различните пакети в спалнята й.

– Дон Лоренцо, за днес приключихме. Утре ще ви очаквам в девет часа и ще говорим за общата ни работа.

– Довиждане, доня Флора. Приятна вечер!

Подреди дрехите в гардероба и реши да слезе на брега. Оставаше малко до залеза. Брегът беше пуст. Тук все още не беше срещала хора. Беше каменисто, но това не й пречеше. Спокойствието, което цареше, беше онова, което искаше. Свали дрехите и се гмурна гола. Беше чудесно. Като че ли се разтваряше във водата. Тя беше топла и ласкава.

--------------------------

Лоренцо отвори гардероба. Трябваше да се преоблече за вечерното си излизане. Отново денят се върна в главата му. Тази жена беше като заключена кутия. Предизвика моменти, в които очакваше, че ще се открехне, но не. За миг му се стори. Когато излезе от пробната, го погледна с крайчето на окото си. Той си помисли, че е от кокетство, защото иска одобрението му, но когато видя усмивката в края на устните й, разбра, че всъщност погледът й го изпитва. Тя искаше да установи неговото разбиране за женския тоалет. Това малко го подразни. До този момент жените бяха тези, които се откриваха пред него, а той беше изследователят.

За част от секундата разбра, че ролите са сменени. Дали да приеме нейните правила? Имаше ли друга възможност? И друг път беше работил като секретар на жена, но като тази…

Реши да не мисли повече. Щеше остави събитията да го водят. Тя беше в по-добро положение – имаше информация за него (колкото и оскъдна да беше), а той знаеше само общественото положение от което се беше отказала. И в момента беше сигурен, че от нея нищо повече нямаше да научи. Преоблече се и тръгна.

Компанията го очакваше в бара. Старите приятели се бяха изпоженили и само от време на време се събираха. Нови нямаше, но се беше включил в един клуб и там имаше малък кръг от мъже, с които се срещаше за удоволствие. Винаги около тях имаше и свободни жени, които се надяваха на някое завоевание.

Когато влезе, разбра, че беше малко закъснял. Момчетата имаха вече избраници, но видя две момичета сами. Присъедини се към групата и скоро момичетата запърхаха като пеперуди около него. Тази ситуация беше от любимите му. Знаеше как да очарова и двете, за да създаде конкуренция между тях и да се любува на усилията им. Не го интересуваше как ще завърши вечерта. Той нямаше да прави избор. Ако те искаха да си отидат, нямаше да задържа никоя. Ако искаха и двете да останат с него, щеше да е пламенна нощта.

Засмя се с онзи еротичен смях, който караше жените да потръпват.

Рано сутринта се измъкна от спалнята, без да събуди момичетата. Изкъпа се старателно, за да изтрие всяка следа от нощната оргия. Затананика любимата си серенада, облече спортен екип и излезе, тичайки.

Когато се върна след час, момичетата си бяха отишли. Взе отново душ и старателно се облече. Тъмнозелен панталон, бежова риза и ленено сако с цвят шоко. Такива бяха и летните мокасини. Вратовръзка не носеше. Огледа се и остана доволен.

Качи се в колата и потегли. Усети дълбоко в себе си едно леко вълнение, което не беше му се случвало от много отдавна. От толкова отдавна, че не беше сигурен дали наистина го почувства.

Слезе от колата и се запъти към верандата. Масата беше сложена за закуска, но тя още не беше дошла и той остана прав с лице към морето.

След малко усети аромата й и се обърна. Едва не ахна. Мислеше, че е видял целия й гардероб, но в този момент осъзна, че тя му беше показала само онова, което е искала.

Роклята беше от нежна коприна, многоцветна, описваше тялото й до кръста и след това се спускаше на вълни с различна дължина. Косите й бяха спуснати, за разлика от предния ден, но хванати на тила и само два кичура се виеха около ушите. Нежен грим..

Тази жена нямаше възраст, си помисли Лоренцо и побърза да поздрави:

– Добро утро, доня Флора.

– Добро утро, дон Лоренцо. Хайде да закусим.

Той наля кафе на нея и на себе си и мълчаливо започнаха да се хранят.

-------------------------------

Така започна съвместната им работа. Флора от пет години беше събрала записки, от които искаше да направи книга. Започнаха да работят по нейното създаване.

Имаха много общи идеи и работата вървеше леко и приятно. Лоренцо разбра, че тя беше свободен човек. Нямаше правила и закони. Нямаше предварително съставени планове. Тя живееше с деня. Пълнеше го, оцветяваше го... Той не беше срещал жена като нея. По всяко едно време можеше да му каже да си тръгва или да тръгнат с колата за някъде. Никога не казваше за къде. Поглеждаше го закачливо и казваше:

– Ти водиш!

Или викаше икономката, нареждаше да напълни кошница за пикник и му нареждаше:

– Хайде, днес ще работим на брега на морето.

А там по някое време сваляше дрехите, оставайки по бански, и се втурваше във водата.

Когато го направи за пръв път, той направо замръзна. Тялото й беше изящно с бронзов цвят. Той стоеше на брега като статуя и не можеше да си поеме дъх.

От тогава започна да носи бански. Когато отново се случи така, той не се забави и я последва. Тя се изненада, но само за част от секундата. Засмя се весело и заплуваха навътре в морето.

Когато се върнаха на брега, отношенията им бяха поели друга посока. Той не разбра отначало, но скоро усети промяната. Вече не беше секретарят, а сътрудникът. В този момент осъзна, че е влюбен в нея. Това беше ново за него и не знаеше как да контролира чувството. Но трябваше. Не искаше да я притесни… да я загуби.

Флора много по-рано беше осъзнала чувствата, които предизвикваше в нея Лоренцо. Харесваше го. Беше умен, забавен и „девствен”.

Засмя се на това определение, но беше истина. Той не беше обичал истински жена до този момент. Не беше изпитвал страстта, страха и болката на любовта. Забеляза от първия миг, в който той я пожела… Не, не като жена, а като любима жена. Разбира се, че онова, което щеше да се случи, ще сложи печат както на него, така и на нея… не само в сърцата им…

Лоренцо беше любопитен как прекарва тя вечерите си. Покани я в клуб, без да се надява на съгласие, но за негова приятна изненада тя прие. Заведе я и остана очарован от присъствието й. Тя завладя компанията, без никакви усилия. Просто беше Тя – по-различна от всички жени, които мъжете в компанията познаваха.

Изпита ревност. В момент, когато настроението им беше на върха, тя пожела „лека нощ”, махна му с ръка да остане и си тръгна.

Следващата седмица, когато влезе в клуба, всички го наобиколиха да питат за нея, и това го изнерви. Тъкмо беше готов да ги отреже, когато тя се появи на входа и той замръзна с думите в уста.

Тя пристъпваше като кралица във вечерната си къса рокля, която откриваше част от дългите й бедра. Мъжките погледи я следяха, а неговото сърце биеше толкова силно, че си помисли дали и тя не го чува.

Това беше. Разбра истината. Беше лудо влюбен в тази жена…като в никоя друга. Не запомни нищо друго от тази вечер освен мига на влизането й и мига на излизането, който беше също така непредсказуем.

На другия ден помоли да бъде свободен. Нямаше сили да работи до нея… страхуваше се да не се издаде.

Прибра се, но не си намери място. Не знаеше какво да прави. Малко преди залез реши да отиде на брега там, където си правеха пикниците. Когато се приближи към мястото, я видя в морето, Видя дрехите й на брега и седна до тях. Реши да рискува. Трепереше в неизвестността. Тя го вида и тръгна към брега. Излезе позлатена от залеза и прекрасна в голотата си. Лоренцо се изправи. Флора се приближи и започна да разкопчава ризата му…

------------------------------

Месеците препускаха като подивели коне.  Неговата страст беше като пожар, който опустошаваше целия му предишен живот. Искаше да я чувства непрекъснато. Но скоро осъзна, че тя и в любовта беше различна. Беше свободна. Не му позволяваше да прекоси границата на личното й пространство и оставяше място за неговия живот. Но той не искаше живот, в който нея я няма.

И тя започна да се губи. Просто изчезваше, без да го предупреди. Той идваше в дома й и нея я нямаше. Полудяваше от желанието си да я има. И тя се връщаше внезапно точно когато губеше вярата си, че ще я види.

Флора го разбираше. Беше й позната тази изпепеляваща страст. Беше вече я изживяла. Не можеше да му помогне. Беше негов ред да познае тази любов. Даже му завиждаше. И тя живееше своята „втора пролет”, но нейната страст беше като жарава, а неговата беше пожар. Чакаше времето да се изпълни. Нямаше друг избор. Беше по-добре да го остави, за да изгори и да се съвземе по-късно. Чак тогава да продължи живота си.

Не можеха да бъдат заедно. Тя беше свободна. Той беше само част от живота, който вече беше избрала. Беше онази част, която бе награда на душата й!

Лоренцо беше озадачен. Напоследък Флора започна да го държи на разстояние. То беше малко, но беше разстояние. Усещаше го. Любовта го беше направила чувствителен. Никога не бяха говорили за бъдещето. Живееха ден за ден, но той се надяваше тези дни да станат цял живот.

Мислеше си да купи пръстен и да направи предложение за брак, но един страх го възпираше. Когато забеляза, че тя го отдалечава от себе си, реши да рискува.

След седмица щеше да е рожденият й ден и една година от нейното идване тук. Купи пръстена и зачака с нетърпение деня.

Последната вечер бяха заедно. Прекараха чудесно, но тя го помоли да не остава през нощта. Беше толкова нежна и всеотдайна, че той беше сигурен в нейното съгласие. На другия ден с голям букет цветя и кутийката с пръстена в джоба тръгна към тях.

Когато приближи, видя, че цялата къща беше отворена. Виждаше се икономката и две жени, които покриваха мебелите с бели чаршафи. Сърцето му се сви в лошо предчувствие. Влезе и икономката застана пред него.

– Дон Лоренцо, доня Флора замина сутринта рано. Остави за вас това писмо.

Жената подаде плика и той машинално го пое. Букетът падна на земята, но той не

обърна внимание. Изведнъж го проряза мисъл. И тя имаше слабост. Нейната слабост беше свободата й.

Но осъзна и своята слабост! Неговата слабост беше Тя…