Докторе, докторе

В памет на доктор Т.Л.Евстатиев

Малко по малко зимният ден вървеше към своя заник. Стрелката на часовника тъкмо бе подминала пет часа, а отвън тъмнината вече обгръщаше града. В болницата беше тихо и спокойно. Сегиз-тогиз се чуваха трясъци на врати и скърцане на легла, които незабележимо смущаваха следобедния покой. Пациентите лежаха смирени в своите стаи и унесено чакаха времето за вечеря.

Единственият буден остров в това море на тишината бе осма стая. Още от коридора отпред можеха да се чуят бурните дискусии, които четиримата мъже вътре водеха:

- Мамка му! Пак не отговаря на обажданията ми. Сто пъти звънях и нищо. А се кълнеше, че още вчера щяла да дойде и да ме види. Сигурно вече не ме обича. Навярно ме е забравила. Знаех си, че така ще стане – почти през сълзи извика Даниел.

- Е, спри се, де! – смъмри го Иван. – Какво си се завайкал сега? Разлюбвания, раздели…ти не си ли малък за такива работи?

- Как така малък? На петнайсет съм – отвърна Даниел.
- Значи си малък! – отсече Иван.
- Ти пък – намеси се Десислав, – въобще не е малък. Тия неща почват от тази възраст. Ние мъжете сме прости твари – удари ли ни пубертетът, веднага хукваме подир фустите. От петнайсет чак до края на краткото ни битие само тях гоним. Като слепи ловджийски кучета сме – хем искаме плячката, хем не знаем къде да я дирим. Ту на една страна, ту на друга и накрая какво – цял живот усилия на вятъра. Я изкараш късмет един път на сто години, я не. Той, Владимир Полянов, добре го беше казал в онзи свой разказ. Веднъж в живота се пада добрият зар. Ако не се възползваш, втори шанс не получаваш.
- Десо, не това имах предвид – бързо се намеси Иван. – Рано му е да говори за обич, за любов и за други подобни. Той е още пале – на неговата възраст е нормално да задиряш момичетата. Първи целувки, първи трепети. Но това са само мимолетни неща. Има още много хляб да изяде, преди да разбере за какво става въпрос.
- Пале ще викаш на някой друг – обиди се Даниел. – Аз за Павлина и в огъня влизам. Не съм ги бил разбирал нещата! На мен в гърдите ми гори огън. Откакто я видях, не съм същият. Сутрин се будя с мисълта за нея, вечер заспивам с лика ѝ в мечтите си. На моята възраст ти може и да си задявал безсрамно девойките, но аз не съм такъв. Аз обичам Павлина.
- Ей, голям Ромео излезе – засмя се Иван. – Още ти стои жълтото около устата, а вече обичаш, влизаш в огъня. Ако ти си на петнайсет, то аз съм на два пъти по толкова. Видял съм много и знам как идва любовта, откъде изскача и как те халосва по главата. Преди да срещна моята жена, знаеш ли колко приятелки съм имал? И всяка една от тях ме е научила на нещо, от всяка съм взел по частичка. Докато един ден голямата ми любов не се появи и аз не я познах. Оттогава насам всичко се промени. Това е то истинската любов. Там има страст, има огън, секс, бурни чувства. Всеки ден е озарен от заслепяващи лъчи. Двамата сте като една неразделна стихия, която бушува безспир. Имате чувството, че целият свят се върти около вас. Само човекът отсреща е от значение. Всичко друго е безсмислено, ненужно. Тя е най-важната. Не можеш да си представиш своя свят без нея. Погледнеш ли към бъдещето, там съзираш очите ѝ. Искаш тя да отгледа твоите деца. А щом те се появят – ей това е истинското щастие. От това по-хубаво няма. Така че, без да се обиждаш, надали всичко ти е ясно.
- Бре, направо се просълзих – през зъби просъска Десо. – Иване, ти си бил цял поет. Каква любов, какво нещо! Направо да ти завиди човек. На момчето разправяш, че си бил на два пъти по петнайсет. Аз, дето съм на три пъти по толкова, какво да кажа? Да ви обясня ли и на двамата как стоят нещата?
- Хайде де, кажи, каквото мислиш – наперено отвърна Иван.
- Мисля, че ти си пълен глупак и наивник!
- Кой? Аз ли? И защо?
- Защото, мой човек, живееш в една голяма заблуда – самодоволно отсече Десислав. – Говориш наперено за любовта, за съвършената любов, за бъдещето, за щастието, за децата и всичко останало. Ти колко години си прекарал с тази твоя бленувана женичка? Три? Пет? Десет? Ако след двайсет години сте все още така влюбени, тогава раздавай съвети.
- Разбира се, че ще сме. Такива чувства да не би да се появяват за един ден. На тях им е нужно време, но щом веднъж се зародят – те остават за цял живот – тържествувайки, изрецитира Иван.
- Всички почват така – продължи със своята тирада Десо. – В началото, когото и да попиташ, ще ти отговори същото. Ама като мине едно десетилетие, като се понатрупа малко умора, малко ежедневие. Някой кривне тук, друг кривне там. Накрая се оказва, че сте просто двама непознати, които взаимно си тровят живота. Ако не вярваш на мен, виж статистиката. Половината от браковете се разпадат. А от останалите колко са щастливи? Правиш ли си сметка? Истината е една – хората може и да изпитват понякога чувства, но те са преходни. А интересите – те си остават. Спри да бъдеш грижовен или пък намали парите вкъщи. Веднага ще се окажеш сам на улицата. Така, както ние сме устроени да тичаме цял живот подир тази или онази „любов“, така и жените са устроени да търсят винаги най-доброто за себе си. Най-богатия, най-стабилния, най…най…най. Вместо да се хвалиш с положението си – поучи се от моя опит. Два развода са ми достатъчни, за да знам какво говоря.
Последните думи отекнаха глухо в стаята. Мъжете замълчаха. За секунда всеки от тях се опита да претегли казаното. Имаше ли я тази чистата, възвишената любов? Къде се криеше? Човек можеше ли да я изпита? Защо си отиваше понякога? Нима хората бяха такива егоцентрици? Само дядо Никола мълчеше и не се обаждаше. Той по принцип не приказваше много. Рядко споделяше, каквото и да било. За трите дни, откакто те бяха настанени в болничната стая, възрастният не бе продумал почти нищо. Сега, като че ли за да се реваншира за своето мълчание, дядо Никола въздъхна и заговори:
- Ех, момчета, голям спор сте захванали. Един възхвалява любовта, друг я плюе, трети се вайка. Всеки си изплаква душата. Кой каквото му е на сърце, споделя. И аз така ще сторя. Да си призная честно – не знам къде се крие любовта. Чужди са ми младежките трепети. Навярно съм бил твърде притеснителен в онези години. По-късно съм сигурен, че не съм усещал тая изгаряща страст, за която говори Иван. А пък съм щастлив, че на моята възраст все още не съм вкусвал от горчилката на Десо. Скъпата ми съпруга е до мен вече петдесет години. През това време винаги ми е била опора. Когато съм имал нужда от рамо, тя е заставала до мен. Двамата изживяхме заедно целите си животи. Израснахме един до друг. Бяхме освен всичко останало приятели и другари. Нямахме никакви тайни помежду си. Премеждията посрещахме заедно. Дори сега, когато съм тук и може утре да изляза с краката напред, тя пак идва при мен и ме подкрепя. Не знам. Не знам кое е правото, къде е истината…
В този момент врата на стаята се отвори. Забързан, вътре влетя доктор Евстатиев. Беше дошло време за следобедната визитация. Лекарят бързаше да мине през всички стаи, преди пациентите да са отишли към столовата за вечеря.
- Как сте, млади момци? – поздрави новопристигналият. – Как се чувствате днес? Всички наред ли са?
- Докторе, докторе, ние сме добре, ала теб трябва да питаме за нещо – продума дядо Никола. – Цял час става вече, откак спорим за любовта. Какво е това любовта? Ти си учен човек. От нас си по-начетен. Кажи що е туй чудо.
Четиримата мъже впериха погледи в доктора. Изведнъж в стаята се възцари гробна тишина. Прашинка да паднеше на пода, щеше да се чуе. Евстатиев се поизправи и изпъчи гърди. Бавно огледа един по един пациентите пред него. После се прокашля за секунда и заговори:
- Момчета, не знам какво е любовта. Аз също не разбирам от нея. Цял живот се уча да лекувам болестите. Докато другите четат романтични стихове, аз запомням церове и илачи. Каквото и да кажа, все ще бъде непремерено. Но си мисля, понякога нощем си мисля, че може би всеки човек боледува тъй, както люби. Ето нá – Даниел беше болен от апендицит. Преди седмица си беше здрав. После изведнъж го заболя корема, разболя се и дойде да го оперираме. Сега се възстановява и след седмица-две пак ще бъде здрав. Иван пък е трескав. Тресе го, има температура, не е на себе си. Сграбчила го е здраво болестта и не го изпуща. Докато е в нейните нокти, няма да бъде добре. Но веднъж пусне ли го, излекуван е напълно. В същото време Десо е пълна противоположност. Него жлъчката го стяга. Мине месец – минат два и пак го заболи. Почва с гадене, повръщане – мъката е голяма. От тая жлъчка и той става жлъчен. Сетне ще се подобри за няколко месеца, ще бъде щастлив, ще се радва на живота. И така до следващия пристъп. А за дядо Никола какво да кажа – той си е охтичав. Още от млад я е хванал тая „гостенка“ и цял живот си я носи. Понякога е по-добре, друг път по-зле. Ала все си остават заедно. Та, може би и любовта е многолика като болестите. Пред всекиго се показва с различна премяна.
Четиримата гледаха към доктора и клатеха глави. Истина бе – всеки от тях си имаше своята болест. Преди да успеят да му отвърнат, Евстатиев се засмя:
- Достатъчно философстване за днес. Хайде отивайте на вечеря, че стана време. Сестрата пак ще се ядосва, че ви няма. А ти, Даниеле, да вземеш да излезеш от тая стая. Стига си лежал на леглото. От половин час във фоайето седи и пита за теб някакво момиче на име Павлина. Иди я виж. Изглежда много разтревожена – сигурно страшно те харесва…