Жената в червено

Тя беше облечена в червено кожено яке, което по предназначение трябваше да се носи разкопчано, но тя обичаше да го носи закопчано. На един от джобовете на якето беше закачила фибата си, а около врата си беше увъртяла един шал в много тъмно син цвят. Дънките и бяха скъсани на колената, защото така беше по-модерно и на места имаше метални копчета просто за украса. Обувките и също бяха от последна мода и това и предаваше по-тийнейджърски вид. По лицето и личеше, че е в петдесетте си и от време на време можеше да се види и някоя друга бръчка. В ръцете си държеше бира, която тя не обича, но днес за нея всичко беше наобратно. Я седеше замислено в автобус номер ,,98“ и изнервено реши да си запали цигара. Тя дърпаше често, но по малко колкото да се успокои и да релаксира. 

Тя беше от средната класа, не печелеше много, но и бяха достатъчно. Всеки ден пътуваше с градския транспорт, защото си нямаше кола и поради  това често закъсняваше. Тя имаше малък син на име Алекс, който беше на седем години и по-голяма дъщеря на име Мария, която беше петнадесет. Мъжът и я беше напуснал след раждането на второто и дете, което до известна степен беше добре за нея въпреки, че тя го знаеше, но не го осъзнаваше. 

До момента единственото, което и доставяше удоволствие беше прекарването на време с децата си, което напоследък беше минимално. Тя много искаше това повишение в работата си и за това не и оставаше никакво свободно време. В крайна сметка го получи, но това ще и коства четири часа повече в офиса. Сега тя печелеше почти двойно повече от преди, но това не и помагаше по никакъв начин. В този ден тя беше нервна, защото по-малкият и син беше болен и тя трябваше да го вземе от училище, което не се хареса много на работодателя ѝ и за това той и каза, че ще ѝ отреже половината от месечната заплата. Тя ненавиждаше този човек, но как смееше да се оплаче и на Господ след като той ѝ даваше хляба.

Тя беше вярваща, но никога не ходеше на църква нито си изповядваше греховете. Единствено се молеше, когато не е щастлива и в случаите, които не се сбъдваше тя сочеше пръст към Бог и му казваше да си върши работата, защото нищи не и се получаваше. 

Като малка тя беше диагностицирана с синдром на хиперактивност, което дразнеше всички около нея и за това тя нямаше много голям кръг от приятели. Тя беше мълчалива, скромна и доста мистериозна. Винаги изглеждаше сякаш иска да сподели толкова много неща, но няма с кого. Обичаше да се заглежда в хората и да оглежда всеки един детайл:

походката, маниерите, начинът на седене особено в автобуса.

Миналата година беше затънала в кредити, защото обичаше да ходи на казино не заради печалбата, а заради емоцията от самото печелене. Тя вярваше, че късметът е като пясъчен часовник. Представяше си го по начин който никой друг не правеше. В едната половина на часовника имаше черен пясък, който представляваше лошият късмет, а в другата имаше бял, който очевидно представляваше добрият късмет. Когато чернят изтече което означаваше, че когато се случат достатъчно лоши неща, започваше да тече белият, което означаваше, че започват да се случват хубави неща. Всичко това бе един цикъл, който се повтаряше и понеже тя знаеше, че в казината се печелеше рядко тя отиваше да изразходва лошият късмет, за да потръгне добрият. С времето започваше да се усъмнява в тази своя теория, защото все и се струваше, че черният пясък никога не спираше да тече. 

Когато пристигна в училището на сина си тя веднага тръгна с него към болницата, в която се намираше неговата лична лекарка Др. Вълова.

 Тя се притесняваше много за него и се надяваше да не е нищо повече от кашлицата. След дълго чакане пред кабинета на докторката, която беше на седмица от пенсионирането и всичко в работата ѝ беше безразлично се оказа, че наистина не е нищо повече от кашлица. Майката на Алекс беше много изненадана как Др. Вълова разбра че ми няма нищо особено само като го чу как кашля без дори да му прослуша гърдите или гърба както по принцип правеше. Въпреки това я послуша, защото тя все пак е доктор и доста и олекна. 

На следващият ден, когато отиде на работа шефът ѝ и се извини за това, че вчера с е ядосал и няма да ѝ отреже половината от парите, които по право ѝ принадлежаха. Тя се от пъти към бюрото си бавно и учудено, анализирайки какво се случи току що. Когато стигна до работното си място постави чантата на масата и в този момент някакъв непознат за нея мъж и се представи и ѝ каза, че е нов тук. Тя бавно и неспокойно подаде ръката си сякаш я беше страх да не я отхапе или нещо такова свързано само и единствено с развитото ѝ въображение. Тя също му се представи и му каза, че има работа да върши. Мъжът се извини за причиненото неспокойствие и се съсредоточи върху задачите си.

В обедната почивка той я покани да пият кафе заедно и неочаквано тя отвърна че няма против. През цялото време той е държеше толкова мило и учтиво с нея, че тя започна да усеща как пясъчника се обръща и изведнъж всичко грейна от щастие и емоция. Когато вече беше време всеки да продължи да върши работата си тя усети силна и непоносима болка в гърдите. Тя отиде да пие обезболяващо хапче, което освен, че не помогна усили и болката. След време болката намаля и тя се почувства по-добре. 

На края на работния ден, когато тя бързаше да се прибере при сина си, който си седеше вкъщи същият мъж се приближи до нея и много тихо и срамежливо я покани на вечеря. Тя му отвърна, че тази вечер трябва да остане вкъщи при болното си дете, но през уикенда е свободна и не би имала против да отидат на вечеря тогава. Тя си тръгна щастлива, но и разтревожена. Когато се прибра Алекс не беше по-добре, но все още не беше и по-зле. Той я попита дали искат да си играят и тя отвърна, че е много изморена и сега няма да може, но в четвъртък ще може да се измъкне от работа и да прекара време с него. Тя отиде към спалнята си, за да легне и да си почине, но по пътя тя усети същата болка от по-рано, но по силна. Беше сякаш някакво същество я изяжда от вътре.

Вече е четвъртък и тя сяда да си играе с Алекс. По някое време той започва да кашля по-силно от обикновено и се оплаква, че не се чувства много добре. Тя отново го води на лекар, но този път при друг. Оказва се че той има бронхо-пневмония и трябва да започне да се лекува незабавно. 

 

Минава време и тя и мъжът са вече заедно. Тя вече усеща болката по-често. Мъжът много иска да се ожени за нея въпреки фактът, че са заедно само от няколко месеца и за това планира скоро да ѝ предложи. Той я кани да се видят в парка. Същото място където той и предлага да сключат брак след месец и половина. Тя много искаше да приеме, но знаеше, че не го познава достатъчно добре, за да прекара остатъка от живота си с него затова го помоли да ѝ даде един ден да помисли. Тя изчака децата си да се върнат от училище, за да чуе и тяхното мнение. Малкият ѝ син беше много ентусиазиран да се запознае с този мъж, защото е израснал без баща. Дъщеря ѝ не беше особено доволна, защото се притесняваше, че този мъж щеше да стори същото като истинският и ,,баща“ бе направил седем години по-рано. Мария обеща, че ако майка ѝ се ожени за този мъж никога повече нямаше да и проговори.

тя не знаеше какво да прави. Беше сигурна, че Мария нямаше да ѝ говори, но не за дълго. Знаеше че рано или късно щеше да я разбере, а може и дори да ѝ прости. 

 

Две седмици по късно.

Днес мъжът и тя ще се женят. Той беше облечен в типичната бяла риза с вратовръзка и сако, в което имаше роза в джоба. Тя беше с дълга ярко червена рокля по която блестяха малки бижута. Косата ѝ светеше силно колкото слънцето, а пръстена можеше да се види от километри. На сватбата не присъстваха много хора. Няколко члена от неговото семейство и синът на булката, който беше по-щастлив от всякога.

 

Седмица по-късно тя умира от рак на белите дробове.

Тя е погребана в тъмно кафяв дървен ковчег.

Облечена е в дълга ярко червена рокля по която блестят малки бижута.