Безценен подарък

   Филип тъжно отпиваше от огнената течност в кристалната чаша и вдигаше наздравица със самотата. Беше преуспял зрял мъж със завидно уважение в обществото, със семейство, за което много хора, в това число и някои от приятелите му, завиждаха, но малко от тях знаеха за истинските причини за сключването на този брак. Една пиянска вечер му беше коствала любовта...

   Преди петнадесет години на един купон съпругата му му беше скроила номер, за да го има за себе си и да го отдалечи от момичето, в което беше влюбен. Беше се възползвала от един сгоден момент, за да сипе сънотворно в питието му и да го вкара в леглото си.

   Филип нямаше спомени от онази нощ и нямаше как да знае, че всъщност нищо не се бе случило между него и Галя. Но тази нощ обърка живота му завинаги. Мила разбра за предателството/Галя се беше погрижила/ на най-близките си хора - любимият и приятелката си и просто изчезна. Филип отчаяно я търсеше, но родителите ѝ отказваха да назоват местоположението ѝ и го презираха, заради това, което беше причинил  на дъщеря им. От този ден нататък мъката по загубената любов се настани като тумор в сърцето на Филип и започна всеки ден по малко да го убива. Блясъкът в зелените му очи изчезна, а усмивката му почти не се показваше. Беше се затворил в себе си и почти не излизаше навън. Коварната Галя обаче не го оставяше нито за миг, нямайки търпение да довърши до край пъкления си план, а именно да стане негова съпруга. Не че го обичаше, напротив! Единствената ѝ цел беше да се възползва от финансовото състояние на родителите му. Филип беше единствено дете в семейството и Галя предвкусваше богатството. Филип обаче нямаше никакво намерение да я направи своя съпруга и я презираше. Никога не я беше харесвал и много пъти се бе чудил как такова хитро и лукаво момиче може да е в най-близкото обкръжение на мила.

   Твърдо решен на всяка цена да намери мила и да поговори с нея, филип впрегна всички усилия да я открие. Не след дълго научи, че е заминала при роднини и си взе билет още за следващия ден. Вечерта, когато Галя разбра за планираното му пътуване, реши да го осуети. Пусна в действие артистичните си заложби и захлипа пред него като малко дете, но филип беше откровен и непреклонен. Каза ѝ, че не изпитва нищо към нея, а гневът потече във вените на Галя. Виждайки, че не може да го омилостиви със сълзи, реши да използва последния си коз - да го излъже, че е бременна! Знаеше, че Филип е осиновен и беше сигурна, че той никога нямаше да допусне детето му да живее без баща. Беше помислила и за останалото - ако не успееше да забременее от него до един-два месеца, щеше да се престори, че е направила спонтанен аборт. Дотогава вече щеше да е омъжена за него и той нямаше да може да я отхвърли.

   Галя заплака още по-силно, каза му, че го обича, след което с треперещ глас му съобщи:

   — Бременна съм! Нося твоето дете...

   Настана пълно мълчание. Филип остана загледан през прозореца, стиснал ръце в юмруци. Не знаеше какво да чувства. Тази бременност обезсмисляше пътуването му на следващия ден... Трябваше да забрави за мила...

  Припомни си дните в сиропиталището, болката от това, че е нежелан и просто оставен на произвола на съдбата... И взе решението почти веднага. Щеше да жертва любовта си към мила, за да може детето му да расте в семейна среда и да има двама родители.

  След месец Галя и Филип сключиха граждански брак и заживяха заедно. След още месец, когато след няколко поредни опита галя не успя да забременее, тайно посети гинеколог. Направиха ѝ някои изследвания и установиха, че не може да има деца. Без това не ги обичаше, а и една бременност щеше да деформира изящното ѝ тяло! Тогава реши да изсценира спонтанен аборт и една вечер, обляна в сълзи съобщи на Филип, че е загубила бебето. Видя мъката в очите му и започна да мисли по какъв начин да го задържи. В никакъв случай нямаше да му каже, че е ялова! Щеше да подкупи лекар, който да го накара да повярва, че причината е в него. Щеше да уреди всичко и да го заведе при въпросния доктор.

  Изнуди го един ден да отидат да се изследват заедно и задейства плана. Докторът ги извика след няколко дни и съобщи на Филип, че причината да нямат деца е в него. Шокът, ме никога няма да се сдобие с наследник беше голям. Филип се затвори в себе си, а Галя се погрижи да го накара да се чувства още по-зле -  не спираше да му говори за деца и да човърка в раната му.

  Така изминаха близо петнадесет години. В очите на хората изглеждаха семейство за пример, въпреки че често шушукаха зад гърба им, че нямат деца. Докато мъката състаряваше с всеки изминал ден Филип, Галя изглеждаше все по-красива и кокетна. Беше започнала все по-късно да се прибира вечер и скоро Филип разбра, че си има любовник. Не го заболя, защото никога не я обикна, а това, че си има любовник го освободи от задължението да изпълнява съпружеските си задължения. В сърцето му имаше място само за Мила, за която не беше чувал нищо. Опита да я открие на няколко пъти, но все попадаше в задънена улица.

   Един ден в кабинета му влезе някакво момче. Изглеждаше на около четиринадесет.  Когато Филип го погледна, замръзна. Това момче толкова му заприлича на Мила! Имаше нейното овално лице, същите плътни устни като нейните и зелени очи, които бяха точно като неговите.

   — Добър ден, господине! - поздрави то. - казвам се Филип, също като вас.

   Сърцето на Филип се сви. Гледаше го без нищо да казва, а в очите му напираха сълзи. Нима това беше неговото момче! Възможно ли беше това дете да е негова плът и кръв? Затова ли Мила беше напуснала града почти веднага? Трябваше да попита детето коя е майка му, макар сърцето да му подсказваше коя е...

   — Мога ли да ти помогна с нещо, сине? - изплъзна му се от устата обръщението, но гласът му беше толкова тих, че момчето не успя да го чуе.

   — Извинявайте, не ви чух! Бихте ли повторили? - напрегна слух момчето и се приближи по-близо до Филип.

   Той прочисти гласа си и попита:

   — С какво мога да ти бъда полезен, Филип?

   — Господине, чувствам се малко неловко и не знам дали ще ме разберете, но майка ми е много зле и вероятно няма да изкара още дълго. Помоли ме да дойда при вас и да ви убедя да дойдете с мен у дома. Трябвало да ви каже нещо важно. Обясни ми, че сте стар приятел и ...

   — майка ти  Мила ли се казва, дете? - буцата в гърлото му го задушаваше, а сълзите блестяха в очите му.

   Когато момчето мълчаливо кимна, Филип се свлече на стола. Нямаше начин това да е истина! Неговата Мила не можеше да го напусне! Толкова години я беше обичал от разстояние, а сега тя искаше да го напусне завинаги... „Моля те, обич моя, не си отивай!”- бучаха думите в главата му, а сърцето му плачеше с кървави сълзи. Нямаше да ѝ позволи да си отиде! Не и когато я намери. Стана решително и каза на момчето:

   — Да вървим при майка ти! По пътя ще се обадя на най-добрите лекари, за да имат готовност да я приемат. - грабна сакото си Филип и напуснаха кабинета.

   — Мисля, че е късно, господине! Ракът се разпростря навсякъде... - избърса една сълза момчето.

   — Накъде да карам, синко?

   — Живеем в Костинброд, господине.

   Кога се бяха преместили там? Възможно ли бе през цялото време да е била толкова близо до него и той да не е могъл да я открие? Разхлаби възела на вратовръзката си и попита:

   — Отдавна ли живеете в костинброд?

   — Преместихме се, когато бях на седем.

   — А баща ти? - не се стърпя да попита Филип.

   Очите на детето се натъжиха.

   — Баща ми е починал малко след раждането ми.

   Филип беше вперил очи в пътя и размишляваше наум. Може би Мила се беше омъжила за някой добър човек веднага след като замина. Може би това момче не беше негова плът и кръв... А в този момент най-много от всичко му се искаше да има дори и нищожна вероятност това да е неговото момче. Плодът на голямата любов между него и мила!

   Филип спря колата пред една малка къщичка и влезе заедно с момчето.

   — Мамо, дойдох си - провикна се филип.

   Отвори вратата на стаята на майка си и влязоха при нея. Сълзите на Филип се застичаха необезпокоявано. Дишаше тежко, а мъката го задушаваше. Мила сякаш се беше смалила. Беше толкова слаба, а изпитото ѝ лице сега изглеждаше спокойно. Синът ѝ седна до нея.

   — Мамо, събуди се! Доведох господина... - усети студената ръка на майка си и изпищя. Беше си отишла! Не беше дочакала срещата, която толкова държеше да се състои. До възглавницата намериха прегънат на две лист. Синът ѝ го отвори и зачете на глас:

   „Скъпо мое дете,

Когато четеш това писмо аз вече ще съм напуснала този свят. Не плачи, скъпи! Аз ще те закрилям винаги! Искам да вярваш, че съм на по-добро място, където няма болка! Единственото нещо, за което съжалявам, сине, е че те излъгах. Прости ми! Направих го, за да не се чувстваш изоставен и пренебрегнат. Баща ти е жив, мамо! Кръстих те на него - Филип. Имаш същите зелени очи като неговите, а родилният белег на рамото ти е на същото място, където е и неговия. Искам да поддържаш добри отношения с баща си. Не го съди! Той не е виновен за нищо! Сигурна съм, че изобщо не е подозирал за съществуването ти! Доста се постарах да не научи за теб. Не можех да си позволя да разваля семейството му. Когато разбрах, че те нося в утробата си, той вече беше женен. Баща ти е единственият мъж, който съм обичала, а ти си плод на нашата любов! Едва преди две седмици разбрах, че той не е виновен за раздялата ни. Скроили са му номер! Аз вече му простих! Направи го и ти, сине! Последното ми желание е ти и баща ти да се разбирате и подкрепяте. Обичам ви и двамата!

                                                     с обич: мама ”

   Филип прегърна сина си и двамата заридаха безутешно до леглото на Мила - единствената му любов, която беше отлетяла без време на небето, дарявайки го със син, за когото цял живот беше мечтал.

   — Благодаря ти за безценния подарък, любов моя! - целуна устните ѝ през сълзи Филип и прегърна бащински детето си...