Непознатият от мола

Влязох в мола с двегодишния си син и тъй като го бях носила почти километър, го пуснах на земята, за да си поема въздух. Дишах учестено, а ръцете ми леко трепереха, заради товара, който бях носила твърде дълго. В момента, в който ивайло стъпи на пода, само се огледа, завъртя дяволито очи и хукна към ескалаторите.

   — Тати, тати - викаше с цяло гърло той.

   Докато го настигна, вече дърпаше някакъв мъж за крачола на панталона му.

   — Тате, тате.

   — Иво, това не е тати, мамо! - виках подире му аз, опитвайки се да го настигна.

  Мъжът стоеше с гръб към мен и беше притиснал телефон до ухото си, придържайки го с рамо. Сложи свободната си ръка върху главата на сина ми и му каза нещо. Колкото повече го приближавах, толкова по-силно биеше сърцето ми.

   „Успокой се! Нищо толкова не е станало... Ще се извиниш на човека и готово!”, самоуспокоявах се аз.

   Най-сетне стигнах до иво и мъжа, който продължаваше да говори по мобилния си.

   — Извинете за безпокойството, господине! - започнах аз. - синът ми ви обърк...

   Мъжът се обърна, а аз застинах на място. Сърцето ми спря зс неопределено време и думите увиснаха във въздуха. Облещих очи насреща му и не можех да повярвам, че точно той стои пред мен - пред мен седеше моята ученическа тръпка. Не бях го виждала от десет години! Последният път, когато се видяхме, беше малко след бала! Годините го бяха променили и сега изглеждаше много по-мъжествен от преди. Тази неочаквана среща ме върна назад във времето, към онези моменти на лудо щастие и дивата страст, която изгаряше цялото ми същество, още щом ме прегърнеше...

   — Ти... Ти как... - дори не можех да говоря от вълнение. - какво правиш тук?

   — Здрасти, Ани - широката му усмивка, която навремето обожавах, изгря на лицето му. - това синът ти ли е?

   — Да.

   — Обърка ме с баща си.

   Впих очи в сина си и само кимнах. Настана тежко мълчание. Михаил гледаше някъде зад мен, а аз кършех пръсти нервно. И двамата се чувствахме неловко. Той пръв наруши надвисналото като голяма опасност мълчание:

   — Как си, Ани?

   Преди да отговоря, две момченца излязоха от детския магазин и се затичаха към нас.

   — Тате, мама те вика - хвана михаил за ръката по-малкото.

   Мишо погали детето по главата и му отвърна:

   — Ей сега идвам, тате!

   Реших да обясня на сина ми кой е този чичко.

   — Виж, мамо - започнах нежно аз. - това е техният тати. Твоят татко е на работа.

   Мишо клекна до детето ми и му прошепна:

   — Ако не бях се уплашил навремето от чувствата, които изпитвах към майка ти, сега наистина можех да бъда твой татко... - погали главичката на Ивайло той, а очите ми се бяха премрежили от сълзи. „значи все пак ме е обичал!”, мислех си с тъга аз, защото вече това нямаше никакво значение. Пътищата ни отдавна се бяха разделили и всеки беше свил свое гнездо, в което да отгледа с любов рожбите си.

   — Моля те, Михаиле, не му говори такива неща! - привлякох към себе си сина си, а гласът ми трепереше - спомените бяха оживели...

   — Скъпи, ела да видиш какво харесах на Ники! - провикна се руса синеока жена, съпругата му.

   — Идвам, мила! - отвърна ѝ михаил.

   Погледнах го за последен път и се сбогувах:

   — Сбогом, мишо!

   Хванах сина си за ръка и тръгнах към изхода. Мислите ми се разхождаха хаотично в главата ми, сблъсквайки се със спомените.

   — Мамо, кой беше този чичко? - изтръгна ме от мислите ми Ивайло.

   — Никой, мамо. Един отдавна забравен познат...

  „Познат, който одтави ясна диря в сърцето ми!”, довърших мислено последното аз.