Признание

Вечерен мрак се спусна отдавна над земята,

чертае бледи сенки тъжната луна,
а горе, като брилянти засияват в небесата,
звезда подир звезда.

Царува нощ дълбока, ридаят висините
и сякаш плаче някой в сухите мечти,
тъй нещо в мене плаче - плачат в мен мечтите,
в пустинна самота.

Неволно тази вечер разрових си душата,
разрових и намерих чаровен спомен там,
в този чаровен спомен познах си аз тъгата
и моя хубав блян.

Пред мен занизаха се дни далечни,
възкръсна твоя образ в този нощен час,
жаловито плакаха в мен струните сърдечни,
заплаках горко аз.

Заплаках, защото те обичам, едничка моя радост
и моя скръб безкрайна в безкрайните беди,
тъй както се обича в живота първа младост
и първите мечти.

Обичам те тъй както набожния олтаря,
детето как обича в живота радостта,
без теб, от теб далече, душата ми изгаря
в блян и пустота.

Обичам те тъй както орелът небесата,
как чайката обича крайморските вълни,
обичам те тъй както слепеца светлината
в своите мрачни дни.

Навсякъде съм и незнайно,
аз ще скитам вечно по твоите следи,
душата ми ще плаче по теб в тъга безкрайна
и без да знаеш ти.