БАЛАДА ЗА ПЛАЧЕЩАТА ВЪРБА

Легенда мержелее в мрака стара –
девойка с момък сбрала любовта ...
Да го очаква се заклела вярно тя ,
дордето той върви на люта бран ...

С вратига го закичила - отврата
нали е цветето за всяко зло .
И седнала на стана много лакти
да изтъче - за сватбен дар платно.

И над кросното гледала навънка ,
очите й – прилунни езера
разсъмвали от песен на кадънка ,
или на славей в близката гора .

Ала Василий Българоубиеца -
на византийска подлост цвят горчив,
с измама взел в плен царските войници
и ослепил им ясните очи .

Заплакала Беласица с Огражден ,
повикали високи дъждове ,
за да измият раните кървящи
на ослепените след бой мъже.

А момъкът млад със последни сили ,
със дрянова тояжка на слепец ,
достигнал до прага на свойта мила
и паднал мъртъв в нейните нозе...

Момичето , останало самотно ,
към Бога се обърнало с молба
да я превърне на дърво сиротно.
И станало на плачеща върба
.
Когато буря като вълк завие
върбата се привежда и пищи -
жестокия проклина византиец ,
изпратил в ада толкова души .

И плаче над тревите тя от свила ,
поръсени със капки кървав мак,
за слепите бойци на Самуила ,
осъдени на ранна смърт и мрак.