Анабел

Вече слънцето залязваше, но така и не успяваше да вземе със себе си сянката на самотния отшелник, крачещ бавно по надолнището. Изглеждаше уморен и се спря за минута. Поседна, па станаха две, после три и така, докато лъчите на слънцето съвсем се изгубиха, заменени от сенките на нощта. Поогледа се, ала все не я намираше. Отдавна бе го напуснала. Минаха година,  после две, ала тя все така и не се явяваше. Тая младост, тръгна си веднъж завинаги и никога не се върна назад… Старецът понечи да стане и грабна торбата си от вече изстиналата земя. Тежете. Тежаха всичките спомените, всичките тия лица от снимките, които едва ли още съществуваха. Тежеше, ала старецът напук упорито все я влачеше след себе си.

Веднъж бе решил да я захвърли, беше му дошло до гуша. Грабна, разкъсаната на места торба, и я захвърли с последни сили надалеч. Тя се тупна на земята и сякаш бе захвърлил кутията на Пандора. Спомен подир спомен заизлизаха от овехтялата торба и я за ръка, я за крак хващаха стареца. Ала той не се предаваше! Направи крачка напред, после още една и така се бе отдалечил на няколко метра. Докато не излезе поредният спомен… бързо се запъти към стареца и го хвана за сърцето. Той се спря на място, отпускайки се бавно на земята и рече за последно:

-Анабел…