КОЛЕДА

Вой на сирена се вряза в мислите му, далеч назад, където го водеха неговите корени...

... Години наред беше събирал смелост да отиде при нея. Беше събирал думи, които да й каже, беше събирал нежност, която да й даде.
Тя застана на прага, сякаш посрещаше член от семейството, отишъл за малко до съседната улица. Обута в сини джинси и пуловер, като че изплетен от сняг, така, някак естествено усмихната, тя успя да каже само „Добър вечер! Кого търсите... „. Продължението „господине” не можа да излезе от устата й. Не излязоха и други думи, които дълго чакаха да бъдат казани.
Студът я извади от вцепенението й и тя леко се отмести от вратата, за да му направи път да влезе... отново в живота й.
Порази го немного голямата, но с вкус подредена всекидневна. Без всякакви излишества, мебелировката потапяше в уют, а елхата в ъгъла, с мигащите си светлинки, разпръскваше коледна празничност. Масата беше подредена, разбира се, с нечетен брой постни ястия, а два свещника допълнително придаваха тържественост.
В средата на стаята беше застанал на задните си лапички черен кралски пудел, който за разлика от стопанката си, изучаваше госта с нескрито любопитство. Приближи се до него и го подуши, после завъртя подстриганата си опашка и кротко се оттегли в дъното на стаята.
Стрелките на часовника току подминаваха единадесет.
Тя подръпна едва един стол и леко приведената му осанка се сниши в него. От събираните за този миг думи, не остана и следа. Той само поклати леко глава в знак на благодарност, сякаш тишината не биваше да бъде нарушавана.
Тя също потъна в своята немота. Но и двамата имаха слух да чуят това, което не казваха, и двамата имаха очи да погледнат това, което не виждаха. Тя наля в чашите от любимото си вино „Лакрима Кристи”.
- Честита Коледа! – се престраши да отрони тя.
- Честита Коледа! – отвърна той, с първите си думи, „запечатали” тази вечер.
И мълчанието отново ги обгърна. Стаята сега се осветяваше само от свещниците и от снежните кристали навън. Прозорците бяха с придърпани встрани пердета и даваха възможност на обитателите на стаята да бъдат част от красивата зимна приказка, която тази Коледна нощ донесе. Едри бели снежинки се надпреварваха да заемат място на перваза, разреждайки тъмнината на късния час. А укротеният вече вятър едва поклащаше самотно клонче, надвесило се над стъклото.
Беше изминал почти час и единствен часовникът посмя да наруши мълчанието. Тя бавно стана и се приближи до него. Протегна ръка и нежно погали среброто в косите му. Затворените му очи „приеха” гледката на една красива усмивка, която някога беше виждал.
Той не искаше нищо да им бъде свидетел. Наведе се и изгаси свещите. Остави само снежните кристали, един по един, да отнасят частица от техния миг.
***
На летището го чакаше дъщеря му, здраво стиснала ръката на майка си.
- Тате, тате, тук съм! – замаха с ръчички детето, когато го видя. Той бързо си проправи път до тях и невинното детско личице отново засия до неговото.
***
Сирената все още виеше, а той все още беше влюбен в слънцето, беше влюбен във вселената, беше влюбен в живота...