АМАЛГАМА

Не ми поднасяй думите на глътки.
Ще се загубим в сивата тълпа.
Ръцете ни, сковани за прегръдка,
висят до нас – пречупени крила...
БИАНКА ГАБРОВСКА

Еднаквите ли сънища ни свързват –
запенени от страст един към друг?
Одързости ни земната повърхност,
сърцата ни нестиснала в юмрук.
Прозирни, дрехите ни се бунтуват,
ръцете – огнедишащи лами.
Ежесекундно с порив да празнуват,
да драскат по стените с тебешир
послания крещящи, неприлични,
конфети да посипят из града.
Бъбриви – опашатите ти мигли,
на улици измислят имена:
Онази, с плочките във златно жълто
„Зехтин” кръщават с децибелен смях.
На тази със строежа се намръщват,
за тях е просто някакъв си „Прах”.
Антените ни със размах се сплитат,
шевици по носия от коноп.
Душата обща – алена кобила,
захвърлила юлара във галоп,
изцвилва тази трескава частица
и пиленце излюпва ни за миг.
Постиламе му в пръстена паница,
закърмваме го с жито, с ечемик.
Тук светъл Божи промисъл разчитам:
Христовото сърце на честен кръст,
понесло всички мъки на плещите,
навярно ни посочило със пръст.
И разширило ни като вселени,
съ-битие, обречено на път.
Подобно шумни партизански песни,
с вързопа влюбен, тръгнали на гръб.
Ала едва преполовили вала,
надишали се с вятър и мъгла,
усуква ни позорната отмала
с онази намаляваща луна.
Стопена – искрометната копнежност
на шляещи се в девиантна сплав.
Съборени от сила центробежна –
две факли, угасени под вода.
В пунктирите на нова ноосфера
е нищослучващото се от днес.
Прибързано привързване намерих
в суетния и див световъртеж.
Плебейски труд замества апетита
за туфи разпилени на коси.
За устни, изгладнели да опитат
хъшлашката фриволност като стих.
За вихрено общение стръвнишко,
за срастване болезнено със друг.
За мед акациев и хедонизъм,
за алчни рани във разгулен скут.
За лаещи въздишки нелегални,
за вишневото сладко на греха.
Сангрията на жежкото ти тяло
да влее в мен живителна искра.
Хербарият, във който се превърнах,
да стане на лудетина и пак
със теб да поиграем на безсмъртни,
в нощта ти да съм вечен квартирант.