Танцьорката

– Той беше най-милият и любвеобилен мъж, който съм имала! Никога преди не бях се чувствала толкова обгрижвана и ухажвана! 

Познавах Денис от сценичните му изяви. Талантлив певец, музикант и танцьор, той беше сформирал банда, с която жънеха успехи не само на острова, но и на континента. Африканските ритми се харесваха и те имаха тълпи от почитатели. Даже записаха няколко диска...
– Не те ли притесняваше расата му? – попитах с нескрито любопитство.
– Когато наистина харесваш някого и това, което той прави, цветът на кожата е без значение. Отначало бях поредната почитателка на твореца Денис, впоследствие станахме приятели. Всъщност всички, които се докосваха до него, търсеха приятелството му. Нямаше как да не е така – магнетичен на сцената, той беше земен и отворен към хората, извън нея. Лъчезарен и забавен, отговорен. Перфекционист във всичко, което правеше...
Бяхме станали много близки и когато той търсеше квартира – не се поколебах да му предложа моята. И заживяхме заедно. Нашето съжителство продължи една година, период през който всеки ден се събуждах обичана и желана...
– Няма да забравя онзи мой рожден ден, на който вие дойдохте заедно. Синузитът ми беше възпален и пиех антибиотик. Но въпреки всичко, събрах сили и реших да го отпразнувам. А когато Денис грабна китарата и запя, забравих и болките в главата, и температурата...
– Така, както аз забравих за болестта, която ме мъчи от тийнейджърските ми години. Реших да спра с поддържащите ме лекарства, защото исках да забременея от Денис. За първи път в моя живот исках да имам дете от някого, а бях в средата на трийсетте...
Спомних си нейния разказ как се е разболяла от болестта на Крон. Преживяла е мъчително развода на родителите си. Веднъж случайно чула майка си да казва: “Ако не беше Лусия...” Почувствала се е виновна и излишна, не искала повече да живее. Спряла е да се храни, да ходи на училище...
– За жалост – продължи Лусия, – болестта ми, която беше в ремисия, се събуди и трябваше отново да посегна към лекарствата. А Денис, въпреки всичко, ме обсипваше с внимание и ласки...
– Помня как изглеждаше тогава, Луси, ти грееше! Излъчваше любов. Не, ти цялата беше любов!
Лусия ме погледна уморено.
– Боли ме, когато се връщам назад...
– Сигурна съм в това и ти съчувствам, но искам да напиша твоята история. Може да помогне някога на някого...
– Летният сезон завърши и той реши да прекара зимата в родината си – Кения. Не беше си ходил от няколко години. Щеше да ми е мъчно без него, но мисълта, че го имам някъде, ми даваше сигурност и спокойствие.
Месеците се изнизаха някакси, наближаваше денят на пристигането му. Писа ми, че първо ще отседне при негов приятел и търпеливо зачаках обаждането му. На срещата ни Денис беше любезен, но сдържан и мълчалив. Това не беше човекът, когото изпратих преди няколко месеца... Каза ми, че много съжалява, но повече не можем да бъдем заедно. Една от танцьорките, които придружаваха групата му на изявите им, беше отишла чак в Кения, за да бъде с него! И след като се е върнала в Испания, му съобщила новината, че чака дете от него...
Надява се да останем приятели...
Стоях като зашеметена и гледах как се отдалечава. Бях загубила мъжа, с когото прекарах най-щастливите месеци от живота ми...
– Никога не съм предполагала, че Денис ще постъпи така с теб...
– Оказа се, че танцьорката дълго е вървяла подир него, но той я e отбягвал. Накрая тя е решила да го последва в Африка...
– И останахте приятели?
– Няколко пъти ми се обади за различни услуги. Помогнах му, разбира се. Малко след като се роди синът му, танцьорката замина с детето в Мадрид и с това приключи съвместният им живот. Тя не закъсня да си намери нов партньор, а детето остави на грижите на родителите си...
Разбъркани мисли бушуваха в главата ми. Опитах се да ги озаптя и промълвих с усилие:
– Колко несправедлив е животът понякога...
– Денис започна да ме търси всеки път, когато взимаше сина си на острова. Добре си прекарвахме тримата... Чувствах, че той съжалява и се стреми съзнателно към моята компания. Беше ми приятно и... се оставих на инерцията, докато съмнението, че греша, не взе превез. Като закъснял часовник, то бързаше да навакса и повтаряше: “Грешиш, грешиш…”
И така останах сама с моята доживотна присъда – болестта на Крон и със спомените, че някога съм била обичана. Знаеш ли колко хора не могат да се похвалят с това?