Тя никога не се усмихва

 - Не разбираш ли, загледай я! Кога си я виждал да се усмихва?! Тя само се хили 

Думите на дългия се заковаваха в сърцето ми като пирони. Белотата на болничното легло, неосквернено от завивка ме подтикваше единствено към нова цигара. „Тя никога не се усмихва“ – какво трябваше да значи това, защо не бе друго, а именно това? В суматохата около поставянето на някаква система на един пациент в съседство, някак ме отприщи от мислите за нея. Ала копнежът оставаше и не заминаваше – дори когато пушех цигара, тези цигари – жива отрова! Да се трови сърцето – тази любов – живо посегателство, сякаш изкарвам един сезон в Ада – а къде е Рая? – това изродско място! Нима остава все така недостижимо?
Прахта по обувките, отново ми напомня, че съм пътник. Да има или да нямам нищо. Любовта иска всичко или абсолютно нищо. В тази нищета се борех вече години, без да съумея да открия красотата, която може да ме лиши от любимата на поколения философи безбитийност. А какво вещаеше пък копняното битие – работи робе, работи с тази уста, която може да свири, работи с устни нецелувани, с прегръдка, останала висяща във въздуха. Работи, робе! Докато не свърши и този кадър от един жесток филм - не спира да се повтаря по същия начин.

Да, чистотата на болничната стая, минавана по два пъти на ден с влажен парцал, носи единствено погнуса. Тези бели чаршафи, тази смачкана от целувки и прегръдки възглавница – работи, робе! Отеква единствено в сърцето ми, разпаднало се, немило, клето, съблечено – тъй голо, че дори и камъните, които все се хвърляха по него, не можеха да го унищожат. То гори в някакъв вечен огън, вечна война – и спасение е единствено: Работи, робе! И всички битийни представи, смачкани – поредно кафе, отивай и ти да работиш, няма да съм сам в тази робия – отивай, сладко е да работиш, нали? За какво да работя, след като остенът пронизва сърцето – да беше то волно, но спи зад прегради огнена жарава и тлее и се мъчи за споделена целувка, работи робе? Тогава кафето е най-сладко.
В тази болнична стая, след поредния срив, положен в ядрото на влюбване, тихо, сферично и някак бездетно, се опитах да положа началото на някакъв стих. Но усетих само гнева, който напира в жилите ми срещу тази робска съдба. Да бях в окови, та поне една девойка сутрин да ми даваше вода да пия – това щеше да е чуден огън.

Ала мираж, брате, мираж е всичко това – не е даже сън?! Калояне, ти ли си в мрака – кой е там?! Не виждам, очите ми, тези очи вече не могат дори и сълза да проронят. Работи, робе! Дори и в тази болнична стая – ти трябва да работиш над мъката, над несподелеността, над всичко, което ти дава страдание – защото от него трябва да пиеш, с тези думи – бездумие! Промълви нещо, кажи ми – ти ли си Калояне? Не те послушах навреме и паднах в миража.

А по пътя към оазис – и той ли е мираж? Няма ли вода в тази пустиня, няма ли сянка, някъде или никъде? Нищо няма! Единството е нищетата. И тази болнична стая, проклета да бъде – чистотата сякаш е вече незрима. А сърцето все тъй голо понася удари с камък – ами то вече е ваше – горете го, бодете го с празните вили, които не носят утеха, пълнете го с оцет и горчиво вино – опивайте го с празни сюжети! Защото то вече само работи, не чувства, изпито.

Главата се замайва, тежко е сърцето. Тежка е раната, люта любовта! Ти ли си, Калояне, брате мой, в мрака! Катурна се и този ден, остава сам в ъгъла, не виждам, не чувам нищо освен тъгата, освен чернотата, освен някаква сива белота. Наниза на врата ми гердан от отровни тръни – за пореден път – ти ли си, брате! Проклет да бъде и този спомен, който в сърцето ми все бди, все чака, все не е отворен. Лежи в мазето на всички други спомени и иска да е сам, но винаги го пазят други. Миражи! Само! Докато не се раздробя на три.
Какво толкова има да пазя, аз нищо нямам в света – единствено глуха зараза на някаква празна любов, която е винаги същата, защото търси едната, не три, не четири – една. И все се повтаря и със светлик в мрака, та да може и в чудната есен да се случи небивалото, копняното, изтерзаното, което да роди, вместо да заравя.
Разделени на три – дори и три жени – любовта е все една – и там където, тя не може да посмее.
Брате, заби пирона в плътта „Тя никога не се усмихва“! Не виждам, че се опитва да ме използва. Заведох я някъде и когато да целуна ръката й, това беше празник и автомобилите не изглеждаха тъй забързани, сякаш нов смисъл крепеше битието им – там в един парк, още преди болница, може би след това, или по време на. Не помня! Нямам спомен, помня само тази целувка, когато можех да обсипя с видение това, което оказа се мираж.
И мозъкът ми се забърза, да изчисти всичко, да пренареди, да бъде вече не сам, а да е само споделен. И душата все дерзаеше да изпълни всичко в любовта. Разцепена на три, към три жени, които бяха всъщност все една.
Другото се случи далеч, но и това още не е свършило. И все мечтата е една да се твори взаимно, да бъде или да не е . Взаимно изливане на две души във всеки ъгъл на съзидание една към друга. Това е мазнене, някакъв романтичен шепот, но не може да премине – и ръката остава все така висяща, без да е докосната, без да милува, без да се излее в поток от плът.
Това е то, очите не виждат – и вече дори я поканиха да чете в един миг, който трябваше да се излее, защото си представяше, как двамата се любят, представяйки своето дете – нещо в проза, пред публика, така както сякаш се любиха в разговора между флейта и пиано, когато се запознаха.
Но всички тези увиснаха – там ли си още другарьо, теб питам в мрака, вече сам си говоря, чакам те, обади се, кажи! Не се крий, там ли си още?! Тази флейта изхвърлих и проклетото пиано – душата ми бяга, но само към следващ образ, за да почерпи.
И тогава бях млад и все още опиянен – и тя бе художничка, някаква си там, намерена и аз не знам от къде, с духовността си ме бързо превзе. Ето – пак сам, отидох в гората, край! Всичко до там, защото носих трапеза, и писах й: „Ела“ – но можеше ли и тя да ме дари с усмивка. Виж ме! Гол съм – пред теб, като охлюв, напуснал костилка – виж ме, колко повече от това да мога да понесе. И разгънах покривката и наредих нещата, които бях сготвил грижливо. И седях така и не смеех да отворя бутилката вино, а само се оглеждах. Не дойде. И иконата, която поставих в ъгъла на тази покривка все така насмешливо забиваше пръти на святост в сърце, което не знае значи какво е да бъде любено.
Аз чувствам се все по-сам – и този образ отиде си, останах пак в прашния ъгъл на някаква болнична стая. Гнуся се от тези завивки, защото пак не са споделени, гнуся се да легна, да заспя и това грубо одеяло да е единствената любовница в шепота на нощта. И споменът нов, най-старият, след толкова години ме връхлетя. Аз звъннах, позволих си да отида при нея, а тя ми направи знак от прозореца да се махам. Но аз застанах на тротоара, разтворих учебник, зачетох. Когато тя слезе, беше наметнала яке – все още беше януарско, някак студено и събрах всичките думи, който можех да сбера, отправих към нея със знак, към диафрагмата, до която сърцето бие и й казах, „Тук усещам любовта“. А тя не се усмихна, обърна гръб и изчезна. Вече не видях, нито другата, нито ще видя третата.
Брате, сам съм пак в мрака и ти ми каза, и всички и ме предопредихте, а в своята невинност – това сърце все се мъчи и страда. Кога не разбра, че все го използват да си докарат някакво чувство, което не могат да изпитат. А любовта – тя е само една, дори да се излива към различна жена. И тя все остава така, да виси като сопол в детска градина. Дете съм, не ще тъй порасна, та даже и клето да плаче сърцето, не мога – дете съм! Не ще тъй порасне. Брате, в мрака – ти ли си, ако – подай ми ръка. Аз те чакам в тази болнична стая. Ела да попушим, а може би някога и да се засмеем, както ти казваш, както можем, сърдечно. Сякаш усмивката става молитва, която събира света в шепи, непразни, неочакващи, даряващи вечно любов. Раздели се на три, после пак се съедини, и аз оставам все тъй влюбен в образ на някоя жена, която и да е тя, но знам, че е само една и може да се усмихва – някъде там, разярено, без тъга.
Знам, аз съм глупак, не мога да се извърна и все тези думи, защо ли са, защо се опитват душата да налазят – с действия дори, какво имат от мене да вземат, защо нямат собствени чувства, защо са неспособни просто да обичат.Запомних го брате, и пред теб, Калояне, разбрах го –
Тя никога не се усмихва, тя е просто пореден мираж.