ТРИПТИХ ЗА ЛЮБОВТА


На любовта са подвластни всички. Подвластно е
всичко. И всеки път тя е различна…
I
Недалеч от горичката, в която славеят бе свил гнездото си, тъмнееше обрасла с бръшлян стара къща с буренясала градина. И никой не се мяркаше в нея. Ала един ден, в началото на пролетта, неочаквано дойде промяната. Развилнелият се бръшлян бе поокастрен, измитите прозорци заблестяха на слънцето, а в градината бяха оплевени и оформени равни лехи. А после под клоните на ябълката цъфнаха перуники – с дълги като насочени към небето копия свежи зелени листа и ефирни, нежни синьо-виолетови цветове. Бяха прекрасни и славеят се влюби в тях. И всяка сутрин долиташе, кацаше на оградата и запяваше вълшебната си песен, вдъхновена от необяснимата му любов към перуниките!

II
Създателите на робота бяха гении и му придадоха дотолкова антропоморфен вид, доколкото това изобщо бе възможно за подобни създания. И нарекоха творението си Дейзи, защото то приличаше на сръчно и изключително интелигентно момиче. Най-висшите технологии си бяха казали думата и Дейзи умееше да се справя с невероятно сложни интелектуални задачи, но можеше и да помага в досадните домакински задължения. Последното качество бе много важно и бе предопределило избора на Фаустино. Младежът бе загубил родителите си в катастрофа, след която самият той прекара в кома няколко седмици, лекува се дълго, но все още се движеше трудно, защото дори операциите не направиха левия му крак достатъчно гъвкав.
Той и преди не бе много общителен, но след станалото съвсем съзнателно загърби света, затвори се в себе си, а малкото му приятели (потресени от бедата му, но и разочаровани от упоритото му нежелание да приеме подкрепата или просто дружеското общуване) постепенно се отдръпнаха. И в обкръжението му остана май само Дейзи. Но с нея не му бе никак скучно. Истинско предизвикателство бе да разучи многобройните функции на робота-момиче, за да се възползва от помощта му. А Дейзи го възнаграждаваше с хубава музика, с нея играеше компютърни игри, тя го изненадваше с логически главоблъсканици, напомняше му да си пие лекарствата и да прави упражненията, препоръчани от лекарите. И доста умело вършеше в дома му повече неща, отколкото някой би предположил. Дейзи се държеше като истинска добронамерена приятелка и сякаш почти бе такава… За Фаустино оставаха задачи, които не го натоварваха, и полека-лека силите му се възвръщаха. Някак неусетно настроението му започна да се подобрява и той нерядко се усмихваше в присъствието на Дейзи, говореше й с топлия си мелодичен глас и никога не й даваше нареждания, които биха объркали нейния прецизен софтуер. И тъкмо софтуерът криеше най-голямото и неочаквано чудо. Един ден Дейзи застана пред него и на дисплея на гърдите й се появиха разкошна червена роза и надпис: „Обичам те, Фаустино! Повярвай в уникалността си, опитай се да обичаш себе си и хората. Само тогава неизбежно ще откриеш Любовта в света.“

III
Отначало приятелите започнаха да го наричат Поета на шега, но след като получи награда от литературен конкурс и със собствени средства отпечата и издаде първата си стихосбирка, почти забравиха кръщелното му име. А после… в квартала се появи Лаура – нежна, очарователна, с вълнисти кестеняви коси и с лешникови очи. Още щом я зърна за пръв път, Поета бе омаян от красота й и се влюби безпаметно в нея. Открил новата си муза, той започна да пише любовни сонети, които публикуваше на нейната стена във Фейсбук. Няколко пъти й изпрати цветя, преди да се осмели да я покани на среща.
Оказа се, че Лаура беше доста независима и своенравна, но не й липсваше и известна интелигентност, затова не пропускаше да се похвали, че Поета „е нейният Петрарка“. Заобиколена бе от поклонници, но все пак (по чудо или заради неразбираем каприз на съдбата) се реши да отвърне на чувствата му. Стремително завладя напълно неговото сърце. А когато се пресели набързо в скромната му квартира, изуми всички познати.
И тогава Поета бе обзет от такава еуфория, че направо стана неузнаваем. Повтаряше й безброй пъти, че я обича и че е безкрайно щастлив. Позанемари писането, но пък полагаше неимоверни усилия да припечели пари, да й осигури удобства и правеше всичко възможно Лаура да не се уморява и загрозява с нелеките домакински задължения. Издигна я на пиедестал и се държеше с нея като с истинска принцеса.
Ала принцесите обикновено никога не са доволни. И един ден тя му подхвърли саркастично:
– Хей, Петрарка, защо заряза сонетите? Приятелките ми питат дали си престанал да ме обичаш.
– Как може да допуснат подобно нещо? Та то е немислимо! А за сонетите напоследък не ми остава време.
Поета отново се завъртя в омагьосания кръг на всекидневието, а нощем крадеше от съня си, за да пише куплети за своята любима. Ала те може би не бяха така изящни и звънливи като ония от началото на запознанството им.
Само след два месеца Лаура напусна общото им жилище и остави на масата кратка бележка за Поета: „Тръгвам си. Уморих се от толкова много любов…“