Врата

Обичам да мисля за тебе,

за твоите светли очи;
обичам да ровя из себе си,
във този познат лабиринт.

Дали съм съвсем се изгубила
в зелената твоя гора –
тъй тихо и светло наоколо
е в тази незнайна страна.

Или пък пътека поела съм
след някой погрешен завой,
която извежда ме преходно
отвъд, в огледалния свят?

Къде съм – загадката няма ли
все пак да подскаже следа –
дали съм във друга действителност
и притежавам ли аватар?

Къде си – аз чувствам наоколо
стаена могъща душа,
понесла на своите хълмове
невидима стълба, с врата,

която е само за някои
по-смели, по-силни сърца.
Тя крие съдбата на всекиго,
отваря се рядко сама.

Очите ти пращат послания
на някакъв странен език.
Самотно си сричам на стълбите,
самата аз – сам обелиск.

Очите ти пращат послания,
речта им се лее без глас.
А тихо е тук и донякъде
подвеждаща тази игра.

Самата аз сричам с усърдие
на същия странен език.
Издигам сама пак на стълбите
самотния свой обелиск.

Изречени толкова опити –
така ще премине денят.
Издигнати паметни блокове
немеят пред тази врата.