СОФИЯ

Жената бавно изваждаше от шкафа дрехи, оглеждаше ги критично, някои заделяше настрана, но повечето връщаше отново по местата им. Не й беше сега до дрехи. Душата й гореше от огън, който сметаше, че е потушила отдавна. Но дълбоко в себе си усещаше, че въгленчетата са живи, заровени в пепелта на прегорелия й живот. 

София затвори шкафа и седна на леглото. В тази стая се събираше целият й живот. Тук я доведе Стамен като булка, на това легло се родиха двете й дъщери. Тук лягаше, като вярна съпруга до стопанина си и ставаше в тихи утрини, молейки се на Бог да прости грешните й мисли. Времето беше сложило своя отпечатък върху красивото някога лице. Но макар и набраздено от мъдростта на времето, то беше запазило своята одухотвореност и живия блясък на очите. Те сякаш отразяваха вътрешната светлина на душата й. Понякога в тях лумваха младежки пламъчета, понякога затваряха искриците на младостта някъде дълбоко навътре и тогава погледът й беше благ и разбиращ. Но винаги от тях струеше спокойствие и топлина.
Дали беше орисана от името си или просто си беше наследство от нейните родители, но тя наистина излъчваше достолепие и мъдрост. Говореше бавно, думите й бяха премислени и претеглени до съвършенство. Много беше преживяла София по земния си път, много беше видяла от доброто и лошото на живота.
- Бабо,- сепна я изведнъж гласчето на най-малката й внучка – нали щеше да си приготвяш багажа? Гледам те седнала си и сякаш не си тук.
София трепна за секунда, придърпа детето до себе си и мълчаливо погали топлите кафяви къдрици.
- Мирувай! – сгълча тя наужким детето – почти съм готова.
- А вълнуваш ли се бабичко? Сигурно ще ти изскочи сърчицето от вълнение?
- Как няма да се вълнувам, детето ми! Няма как да ме разбереш сега, но след време, когато дойдеш на моите години, ще видиш как се вълнува човек при спомените за младостта.
- Разкажи ми, бабо!
Рада се наведе и положи шоколадовите си къдрици в скута на баба си. Сложи ръка върху старческата десница и се приготви да слуша. От опит знаеше, че баба й беше чудесен разказвач и че й предстои да се върне назад в едно време, което за нея беше олицетворение на началото на всички приказки: имало едно време…
София не чака втора покана. Момичето вече беше голямо. Скоро любовта щеше да отвори тайната вратичка и на нейното сърчице.
- Знаеш ли, аз все още чувам тихия плясък на вълните от топлото Егейско море. Не живеехме на самия бряг, но баща ми често ни водеше край морето с братята ми. Къщата ни беше голяма, с няколко стаи. Тате я беше построил да има къде да растат петте му деца. Надявал се е в нея да отгледа и внуци. Заможни бяхме. Търговията беше в кръвта на баща ми и той беше сред най-почитаните търговци в града ни. Беше много мъдър човек. Изучи и четиримата си сина, изучи и мен. Не искаше да ствам робиня на мъжа си. Искаше да имам самостоятелно мислене и сама да ръковдя живота си. Аз имах големи мечти… - София зарови пръсти в косата на момичето – Почти колкото тебе бях, когато срещнах любовта.
Старата жена внезапно млъкна.
- Хайде, разказвай, защо спря на най-интересното?
- Какво толкова интересно има? Детинска му работа. Мина и замина…
Без да иска София беше започнала да говори за нещо, за което беше дала обет никога да не споменава. От тогава… от онзи ден… студен и мъглив, когато баща й натовари семейството си и най - необходимото на една каруца и тръгнаха за България. Тогава погреба любовта си, погреба мечтите си, изплака сълзите си за цял един живот. После вече никой не я беше виждал да плаче. В спомените й остана голямата къща, построена на ъгъл, в която щяха да се настанят техни роднини, които не събраха смелост да напуснат града. Остана завинаги в съзнанието й красивото лице, на младежа с когото искаше да изживее живота си. Топлия му глас се връщаше в сънищата, но София никога повече не заговори за него. Много нощи наред тя преживяваше тяхната тиха раздяла и виждаше силуета му изправен до къщата им, да маха с ръка за сбогом. Виждаше сълзите по лицето му и отчаянието, което беше отпечатано по милото лице. Все се надяваше, че някога ще се върне. Беше сигурна, че той ще я чака. Защо ли не избързаха с женитбата? Как така не усети плановете на родителите си, та да изпревари това заминаване? Сега щеше да бъде там, до любимия си и щеше да маха за сбогом на семейството си. Пак щеше да й е тежко, но щеше да има любовта си. А ето я сега, понесла тежкия кръст на бежанския живот.
- Бабо, - върна я от далечните спомени Рада – не ми ги разправяй тия. Нали ти си ми казвала, че първата любов никога не се забравя.
- Не се забравя, но толкова много овехтява, че не си заслужава човек да си спомня за нея. – искаше да прекъсне този разговор.
Никога не си беше позволявала да изрази чувствата си. Погребала ги беше преди повече от седемдесет години. После в живота й дойде Стамен. Кротък човек беше, трудолюбив и начетен. Сполучи в брака с него. Запознаха я с него близки приятели на баща й, когато се устроиха някак си в малкото градче пълно с бежанци като тях. Труден беше пътят, тежко беше началото на новия им живот и затова баща й побърза да я задоми. Едно гърло по-малко на трапезата. Тя не се противи. Вече нямаше мечти и не очакваше нищо от този живот. Имаше задължението за бъде добра съпруга и майка на децата си. Бог я благослови и с внуци. Стамен отдавна се беше преселил в отвъдното. Грях имаше към него София. Голям грях стягаше душата й, когато се сетеше за бащата на своите деца. Никога, никога през дългите години, когато бяха заедно София не му беше казала, че го обича. Сърцето и устата й бяха затворени завинаги.
- Хайде, помогни ми. Приготвих си малко дрехи, но трябва и подаръците да стегнем. Там ще ни посрещнат много хора. Нищо, че толкова години не сме се виждали. Тя, кръвта вода не става. Нали знаеш? Ще проговори, ще се почувстваме близки. Толкова много имаме да си разказваме?
Рада стана и взе да подрежда купищата предмети, купени за подарък на непознатите й гръцки роднини. Баба й найстина много се развълнува. Тръгнала си е от там почти дете. Сега се връща за пръв път след толкова много години, почти на заника на своя живот. Като гост, като екскурзиант, като чужденец…
Пътуването мина леко. Придружена от близките си, София беше спокойна. По пътя си спомни за страха и мъката, които беше изпитала, когато напускаше родния си край. Сега отиваше там само за няколко дни на гости. Другаде беше свила гнездо, друга страна беше нейна закрилница и родина на децата й. В гърдите й бушуваше ураган от чувства, но София успяваше да ги скрие от всички. Гостуването мина с много емоции, безкрайни разговори и срещи с близки. Очите й не спираха да шарят наоколо, сякаш търсеха някого, но нищо не й подсказа, че е намерила това, което търси. Само веднъж, бегло поглеждайки през прозореца на стаята, която някога беше нейна, София видя на отсрещния тротоар един старец, подпрян на бастуна си, да се взира към къщата. Старецът плачеше. Трепна тогава нещо в старческата й душа, но не посмя да се издаде пред другите. Само се показа на прозореца и видя как усмивка озари лицето на стареца. После той си тръгна. Няколко дени след това братовчедка й Калица я дръпна на страна и зашепна:
- Ти видя ли го?
- Кого да видя?
- Ами Онзи, дето си изплака очите за него.
- Къде да го видя?
- Идваше често отсреща на тротоара и с часове гледаше към нас. Толкова години не можа да те забрави. И семейство не можа да свърти. Не пожела да се ожени. Оня ден пак беше тука. Видях го от прозореца на кухнята. Гледаше насам и ронеше сълзи. Но лицето му сякаш светеше. Вчера сутринта го намерили умрял. Казват, че и на смъртта се усмихвал. Така го намерили…
София седна на близкия стол. Значи наистина е бил той, любовта на живота й. Почувствал беше, че краят му е близо и като е разбрал, че тя е тука беше дошъл да я види за последно. Нея, неговата красива девойка, споменът за която го топлеше в дългите самотни нощи на тъжния му живот.
Нищо не продума и сега София. Заминаха си, всеки щастлив по своему, а тя най-щастлива от всички. Благословена беше да види още веднъж, па макар и от далече единствената любов на живота си. И той я беше видял. И беше отнесъл този щастлив миг във вечността. Жената усещаше, че този път няма да го остави да бъде сам. Щеше да го последва там, в отвъдното, щеше да направи тръгвайки за онзи, другия свят това, което нямаше сили да сбъдне на този.
Залежа се няколко дни, близките й мислеха, че е уморена от пътуването. А тя все по – често виждаше младежа. На сън или наяве, не можеше да прецени. Идваше, усмихваше се и й подаваше ръка. Около него сияеше светлина. София протягаше ръце и все неможеха да се докоснат. Докато накрая успя. Хвана здраво ръката на любимия и го последва.