ТОВА НАШЕ МЛАДО ПОКОЛЕНИЕ

    Веднъж върху тениската на един тийнейджър прочетох следния надпис: “Четири гуми возят тялото, а не душата.” Аз бих допълнила: „Четири гуми возят тялото, а не ума, интуицията и душата.” Защото ума управлява превозното средство, интуицията е на крачка пред него, тялото се вози, а за душата остава да се радва или страда в зависимост от ситуацията.

 

      Както в повечето случаи, с раница на гръб, в състезание с последните минути, стъпвам на стъпенката на автобуса. Пред мен – тъпканица, а след мен напира развеселена, ухаеща на свежест група млади хора. Нечии нетърпеливи гърди ме подпират и набутват бързо вътре. Влизам, купувам си билет от шофьора и сядам на свободна седалка до прозореца. А беше ли жега?!... Месец юли ни бе съблякъл по без ръкав и текезарският ми тен се състезаваше със загара на останалите пътници. В автобуса беше задушно. Миришеше на всичко – пот, дезодоранти, мускалчета, че дори и на чесън, но най-много се натрапваше оная специфична миризмица, отличаваща ни по възраст, пол, раса, чистоплътност и пр. Дръпнах пердето на прозореца и притворих очи, за да се изолирам и от външния, и от вътрешния свят, да се отпусна малко и да подремна ако мога. Този ден бях свършила много неща и бях уморена. Надявах се поне мъничко да си отпочина до мястото, където трябваше да се прехвърля на друг превоз. Междувременно автобусът бе тръгнал и по наклона на тялото си усетих, че правеше завой, навярно излиза от района на автогарата си помислех, когато между обичайната пътна атмосфера се чу момчешки гърлен смях. Отворих очи и се понадигнах от седалката. Едно момиче от веселата група влязла след мен се бе вкопчило в упорния пилон до широко отворената автобусна врата и приклекнало, провесило дупе навън, правеше героични усилия да се удържа, за да не излети. От устата ми изскочи едно: “А-й-й-й-й!...” Нормална човешка реакция при опасност в очакване на най-лошото. И други пътници реагираха по подобен начин. Но нечия пъргава ръка се протегна и помогна на излитащото да се справи и влезе. После цялата младежка компания се сбута до шофьора. И сякаш нищо не се бе случило, девойчето, което ни изкара акъла, се настани върху командния пулт на автобуса и под мини дънковата си поличка кръстоса дълги голи крака до самия лост за управление. Шофьорът започна по-често да сменя скоростите. Окончателно отворих очи. На фона на полуизгорелия пейзаж, в очертанията на автобусния прозорец като в рамка подскачаха две красиво оформени гърди, напиращи всеки момент да изхвръкнат от дълбокото деколте на момичето сякаш гургулици и да кацнат на рамената на управляващия превозното средство, който навярно караше наизуст. Настроението на младежката група продължи да се покачва. Заедно с шофьора си запалиха и по цигара /тогава се пушеше на обществени места/ и водачите на обществения транспорт си го позволяваха. Личеше, че добре се познават. Край с моята дрямка. В такива случаи ставам особено будна. А младите хора оживено разговаряха, смееха се, жестикулираха. Коментираха някакъв техен приятел или познат. Разкрепостеното им държание, което без никакви задръжки демонстрираха, нецензурния жаргонен език и особено това, че се бяха заврели в шофьора и му пречеха да си върши работата страшно ме подразни. Зареди ме с някаква нетърпимост. Въпреки всичко се въздържах да не кажа нещо, за което после ще съжалявам. Може би за друг тази ситуация щеше да е съвсем обичайна, забавна, дори приятна, или просто щеше да я вземе за даденост и нямаше да ѝ обръща внимание, но мен, пак го казвам, ме подразни. Застанала нащрек бях готова да се намеся, а по реакцията и на други пътници разбрах, че са на същото мнение, когато нещо отзад се сгромоляса. Чу се женски писък… Вече съм се обърнала, цялата – слух и зрение. Виждам – някакъв човек, най-вероятно от правостоящите, лежи, проснат на пътеката между седалките. Скочих. Наскачаха и други пътници. Водачът на автобуса наби спирачки. Запънали ръце и крака кой в каквото може успяхме да овладеем инерцията. Част от въпросната млада група живо се запридвижва към падналия. За отрицателно време две момичета и едно момче се озоваха до него. А той вече бе започнал да се гърчи и посинява. Първото пристигнало момиче бързо извади от чантата си апарат за мерене на кръвно налягане и със завидно умение го надяна на ръката му. Другото – повдигна единия му клепач и се взря в окото:

      - Кръвното е нормално – установи мерещото кръвното налягане

      - И аз така мисля – потвърди взиращото се.

  Междувременно момчето пък бе седнало на пода зад падналия човек, бе сложило главата му в скута си и я бе прихванало с едната си ръка, мъчейки се да му отвори стиснатите челюсти:

      - Дайте ми остър предмет! – провикна се то.

    Някой му подаде джобно ножче. Момчето умело го пъхна между зъбите на злощастника. С едната си ръка прихвана здраво брадата му заедно с долната челюст, а с другата държеше контра с ножчето. Челюстите му с трудност се отвориха. Момчето чевръсто прокара пръсти между зъбите, разтвори му устата и напъха ръката си в нея. Човекът продължаваше да се гърчи и синее. Бе започнал и конвулсивно да поритва с крака:

      - Глътнал си е езика – заключи момчето и с точно, бих казала професионално умение го извади.

      Човекът хлъцна два – три пъти и разтворил широко очи задиша дълбоко, закашля се, изкашля се и полека, лека започна да възвръща цвета на лицето си. Бе дошъл на себе си, но продължаваше да лежи. Момчето го попита:

      - По-добре ли сте вече?

      Той кимна утвърдително с глава.

      - Да повикаме ли линейка?

     - А-а-а, нищо ми няма! Каква линейка?!... Нямам здравна осигуровка. И друг път ми се е случвало, пък… – недоизказа се свестилият се и се надигна да става. Подпомаган от младежите бавно се изправи, заотупва дрехите си и седна на свободната до него седалка. Някой му бе отстъпил мястото си.

      Шофьорът бавно потегли. Потърсих с очи веселата група. Тя се бе събрала и отново се настаняваше отпред до пулта за управление. Гледах тези момичета и момчета, гледах ги и не знаех какво да мисля. Тези разкрепостени млади хора, които така бързо реагираха за сметка на нас – врелите, кипелите в живота. Докато разберем какво става, те се бяха справили със ситуацията. Тези младежи, които малко преди това мислех да смъмря, нахокам, към които изпитвах нетърпимост, дори антипатия, вече ми бяха станали симпатични. Не, не е точната дума. Бяха ми станали повече от симпатични. Дори, както се казва в подобен случай, благородно им завиждах за много неща. Гледах ги, радвах им се, после се облегнах пак на седалката, поотпуснах се и притворила отново очи си напомних позабравеното – от епизодични ситуации да не правя глобални заключения и да не бъда тотална в преценките си за хората, защото: “Човек цял живот си остава една незавършена картина.” По-точно определение за човека от това, дадено от един наш велик българин, поне аз до този момент нито бях чула, нито пък някъде прочела. Мислех си – каквото и да говорим, както и да го обсъждаме, претегляме, корим, критикуваме това наше младо поколение положението не е чак толкова черно. Напротив!

       С пристигането на автогарата веселата младежка компания, вероятно бъдеща смяна  медици, пъргаво наскача. Слязох и аз с разведрени мисли, изпълнена с някаква особена жизненост въпреки жегата.