Мише, мише, искаш ли сиренце

Понякога човек е убеден, че е надраснал и загърбил миналото, че пълноценно се е потопил и живее в настоящето. И ето появи се някой или нещо и дълбоко в него започва да боде. Отначало тихо и поносимо, а после болката се засилва и става нетърпима. Няма как да не й обърне внимание и да не се попита от къде се е появила, какво иска да му каже? 

Преди два дни едно дете беше вързало на конец парченце от пържола и го подхвърляше на малко коте, но щом котето отвореше уста, детето дръпваше връвчицата. Животинката се оглеждаше объркано и безпомощно, после отново посягаше към подхвърлената хапка. Момченцето се забавляваше, а Дари усети лек бодеж в ляво.
- В детството ми... – обърна се тя към спътника си – ми се подиграваха...
- Стига с това детство де! - сопна се младият мъж. - Не ти ли стана ясно, че трябва да загърбиш миналото и да живееш в настоящето?
Младата жена кротна. Не искаше повече да досажда, нито пък да слуша безкрайни проповеди как миналото не съществува. Споменът в нея беше ясен – децата от квартала й се подиграваха, защото приличала на мишка заради острото си носле.
- Мише, мише, искаш ли сиренце?
С ехидна усмивка те посипваха въображаеми парченца сирене и продължаваха:
- Искаш ли да играеш с нас на Стражари и апаши? От кого ще бъдеш?
Нямаше никакво значение какво ще избере или просто ще обърне гръб и ще се прибере. Подигравките я преследваха навсякъде. Слав я учеше, че миналото трябва да бъде забравено, че най-важно е да се живее тук и сега. Дари прие тази истина, дори си мислеше, че е надраснала старите рани. А ето че сега изплуваха тези толкова тежки за нея спомени. „Не, не, това не е истина, не е било.“ – повтори си тя, тръсна глава и продължи напред.
Но споменът съществуваше, всичко беше ясно и живо сякаш е днес. Знаеше, че тялото не различава истинско от въображаемо и реагира еднакво. Така и тя страдаше и нямаше значение дали случващото се беше днешна или минала реалност. Сънуваше кошмари, получаваше главоболие, сърцебиене, виеше ѝ се свят. И това беше днешната ѝ реалност.
Нямаше как Слав да не забележи състоянието ѝ. Обичаше момичето си, въпреки че тя носеше много болка от детството. Опитваше се да й помогне като ѝ обясняваше как се живее тук и сега, даваше ѝ книги и текстове по темата. Тя наистина полагаше усилия да надрасне трудните си моменти, но душата ѝ сякаш беше вплетена в тях и не можеше да се освободи. Внимателно я попита какво я тревожи, а тя изпадна в ярост.
- Не ми обяснявай, че няма минало. Както и да опаковаш, изолираш или пренебрегваш старо трънче, то си е някъде в теб и идва момент, когато става като живо, върти се, пробива всичките си обвивки и започва да боде. И боли... И това е настояще. Как да избягам от него? Като го заровя отново някъде ли...
Слав я прегърна съпричастно.
- Не, Дари, не! Права си. Друг е начина.
- Какъв? - момичето го погледна с надежда.
- Ще извадим трънчето. Ще го намажем с мехлеми.
- Как?
- Ще измислим – галеше я той по косата, докато погледът му шареше в далечината, сякаш там някъде ще изплува решението.

На сутринта Слав отвори хладилника и видя сиренето. Реагира светкавично.
- Мише, мише, искаш ли сиренце?
Момичето замря и се вторачи ужасено в него. Слав разбра грешката си. Бързо я прегърна.
- Извинявай, не е това начина. Не беше предупредена, не е лечебен сеанс. Прости ми. Исках просто да предизвикам старото ти състояние, за да го отработиш и надраснеш.
Тя се хвърли на дивана хлипайки. Момчето я постави на коленете си и я остави да поплаче на рамото му. После й обясни какво беше научил и каква беше идеята му, за да преодолее травмата. Но може би по-добре би било да отидат на психолог. Дари упорито отказваше, но се съгласи след два дена по същото време да разиграят сценки, по скоро много варианти на миналото. Тя ще реагира по различни начини. Колкото може повече.
След два дена по същото време Слав отвори хладилника, извади предварително приготвена чинийка със сирене и започна:
- Мише, мише, искаш ли сиренце?
За собствена изненада Дари отново се парализира и не можа да реагира.
Слав я гледаше объркано и вече не така убедително продължи: Мише, мише... Тя продължаваше да гледа втренчено сиренето без да излезе от вцепенението. Мише, мише...
- Млъкни! - кресна Дари.
- О, най-после! Но не е достатъчно. Какво искаш да направиш? Мише, мише...
- Млъкни! - Дари тропна с крак.
- Не е достатъчно. Мише, мише... - той грабна парче сирене и се опита да го постави в устата й, а тя съвсем инстинктивно перна ръката му и бялата бучка се приземи, раздробявайки се на малки части. - Добре, - каза младежът, но може и по-добре.
- Как? - попита Дари докато сядаше на стола все още замаяна.
- Да опитаме пак.
- Не.
- Значи утре!
Тя нито се съгласи, нито отказа, но на другата сутрин двамата бяха пред хладилника.
- Мише, мише... - започна предизвикателно той.
- Искаш ли сиренце? - с подигравателна гримаса, преправен глас и закачлива усмивка продължи Дари. - Давай го тук това сирене, а после ще играем.

- Как се казваха твоите мъчители? Попита Слав, докато отпиваше от ароматното кафе, направено в новата кафеварка.
- А, тя беше само една, но другите не й противоречаха. Славка се казваше.
- Ъ?
- Съвпадение. След време я бутна кола и знаеш ли, не трепна нищо в мен. Даже си помислих: Пада ѝ се. Не съм ли гадна?
- Малко! Какво стана с нея?
- Беше дълго в гипс, на екстензии... Оправи се. После не знам. Мисля, че не е в България. Дано всичко да ѝ е наред!
- Наред ѝ е! Дали и мен няма да ме блъсне кола?
- Не, ти ще си купиш кола.
- В някой далечен ден – замечтано каза момчето.
- Защо се ограничаваш? Някои студенти карат коли.
- Да, някои.
- Искаш ли да го разиграем като сиренцето?
- Аз нямам травма от миналото.
- Сигурен ли си? Защо не вярваш, че всичко е възможно?
- Ми, давай, щом си наясно.
В главата на Дари се раждаше сценария, а в него назряваше друго желание и той с неустоим порив я понесе към спалнята. Утринното слънце любопитно надничаше през леко открехнатите ребра на щорите. Кой смее да твърди, че преди обяд сексът не е превъзходен!