Краят

Котката беше черна с много светли зелени очи. Стоеше на ъгъла и ме гледаше втренчено, подозрително, готова да направи скок и да избяга. Не смеех да помръдна. Имаше нещо вълшебно в това нереално същество, дошло от приказките, загадъчно и красиво. Дори тя ме разбира повече, мислех си аз с горчивина, с душа наболяла и препълнена с мъка. „Писе“ – гласът ми замлъкна и се задави в ридание. Изведнъж цялата мъка, събрана в мене, намери израз в сълзите, които неудържимо се стичаха по бузите ми. Загубих представа за времето. Не помня колко сме се гледали. Знам само, че изживявах своеобразен катарзис, който ме пречистваше от мръсотията на този свят. По пътя се зададе камион и шумът му я уплаши. Тя ме погледна още веднъж, сякаш искаше да се сбогува и избяга, прехвърляйки оградата на съседния двор. Чак сега си дадох сметка, че нещо в мене се беше скъсало, пречупило и моят живот никога нямаше да бъде същият.

Всичко започна тази сутрин, когато Митко ми се обади, че ще закъснее довечера, един от колегите им щял да почерпи за здраве на детето си. По принцип не съм ревнива и считам, че всеки трябва да има своите социални контакти. С Митко сме женени от две година и имаме нормален семеен живот, поне така си мислех тогава. В общи линии се разбираме, но от известно време усещах нещо странно в поведението му, да не говорим за честите телефонни разговори с колеги. Аз на шега подхвърлях, че по цял ден са заедно, а все има какво да обсъждат дори и след работа. В отпуска съм и бях решила да приготвя нещо много вкусно за вечеря. Към пет часа след като приключих с кулинарните занимания, реших да се разходя. Знаех, че той ще се забави, затова не бързах и с вроденото ми женско любопитство разглеждах някои нови стоки, получени в магазините. Неусетно наближих края на града и за да удължа разходката, тръгнах по една тясна калдъръмена уличка, по която не бях минавала от години. Ухаеше на люляк и аз се вглеждах в красивите градински цветя. Предимство е да живееш в къща и да имаш градина. Апартаментът ни е хубав с две тераси, но те са съвсем различно нещо от това да имаш двор. Слънцето хвърляше последните си отблясъци и аз усещах красотата на отиващия си ден. Не знам доколко съществуват случайности в живота, но все си мисля, че някаква висша сила е искала да ми отвори очите. Завих по съседната улица и тогава видях къщата, която привлече вниманието ми със санирания си вид и цветната алея непосредствено пред входа. В тоя момент вратата се отвори, излезнаха мъж и жена. Може би нямаше да обърна внимание, ако той не я прегърна, последваха целувки, продължителни и страстни. Почувствах неудобство и забавих ход. Мъжът отново я прегърна, после погледна часовника си и бързо премина през градината. Жената му махна за довиждане и се прибра. И тогава го познах. Беше мъжът ми. Спрях зад близкото дърво и не смеех да помръдна. Митко все повече се отдалечаваше от мене, спускайки се по стръмната улица. Извадих телефона си и му позвъних. Сама се учудих на естествения си глас:

–Мило, аз се разхождам, към колко ще се прибереш?

–До половин час съм вкъщи. Тъкмо сега си тръгвам. Знаеш колко много те обичам. Целувки.

Гласът му беше спокоен, най-вероятно така звучат гласовете на всички предатели. С нищо не се издадох.

Затворих телефона и тогава видях котката…

Не ми се прибираше, знаех, че това е краят.