С ЦВЯТ НА ДВЕ ОБИЧАЩИ ОЧИ

Остана този спомен. Не повехна.
Макар да го оставях без вода.
Растеше бавно, вече е обемен
и с корен чак до моята душа.
Изсмуква от недрата ù надежда.
Вирее между радост и тъга.
Понякога ми дава плод от нежност,
но много рядко, в миг на тишина...
А има и моменти на обида -
тогава ми горчи като пелин.
Проклинам го и искам да си иде,
да не оставя никакви следи...

Но ето – пак се върна с нова сила.
Не е загинал в моите войни.
Навярно Бог желае да го има -
със цвят на две обичащи очи.