МАЙСКИ НОЩИ

Майска нощ е. Тиха, спокойна, някак нереална. Луната сякаш е по-голяма и светла. Наболите стръкчета цветя леко се полюшват от среднощния повей.

Та какво може толкова да се случи в това малко, забравено от Бога селце?
Черната пътека отвежда само към старата, овехтяла, пазеща хиляди тайни беседка. Беседка чувала многобройни любовни слова. Там от ранна пролет до късна есен се събират младежи, чакащи прикритието на нощта, за да се осмелят да прегърнат любимия или просто да го хванат за ръка.
Тази същата беседка, татуирана с безброй имена на обичащи се двойки – кои от стари времена, кои наскоро издълбани. Но най-ярко, най-запомнящо се и привличащо погледа на всички е посланието на Димо към Рада, оставил белега на своята вечна обич.
А защо вечна? Защото е истинска, чиста..... и неизживяна.

Преди повече от тридесет години тук, на това място всяка нощ се срещаха Димо и Рада. Едва петнадесет годишни те бяха намерили сили в себе си да признаят взаимното си привличане. Но храбростта им стигаше само до там. Строгите патриархални ценности, в които бяха възпитани не им позволяваха да споделят първите любовни трептения със своите семейства. Всичко, което дори бегло напомняше любовна емоция бе забранено за обсъждане. Сякаш можеше човек да възпре изгарящото чувство на обичта.
Но пък сякаш точно заради това Димо и Рада всяка нощ бяха заедно, сплели пръсти един в друг, милваха румените си страни, взираха се в необятния, изгарящ и искрящ поглед на другия. Думите просто бяха излишни. Няколко откраднати минути – това бе всичко, но в същото време беше и достатъчно.
Нощ след нощ погледите, устните, очите, целите им същества жадуваха да се видят. Целият ден се преосмисляше в нощта, защото тогава бяха заедно. Луната беше единстван свидетел на техните трепети, въздишки и копнения. В една такава нощ Димо изписа с нож „Сърцето ми вечно ще бие за Рада”. Всяка вечер, докато чакаше Рада, Димо добавяше нова резка в надписа. И той ставаше не само все по-дълбоко издълбан, но и красив. В тези думи младежът бе вложил своята душа.

Вече се бяха изминали месеци от първата им тайна среща – среща изпълнена с очакване и надежди. И въпреки това вечерните рандевута не им бяха омръзнали.
И така всяка нощ ... до тази нощ - красива, безмълвна и толкова пекрасна! Край беседката вече се чуваха плахите стъпки на Рада. Тя боязливо се оглеждаше за своя любим. В мислите й постоянно бе онази специална, първа, незабравима целувка.

Докато бе така сладко улисана, времето някак бързо мина. Димо така и не дойде. Лошо предчувствие обхвана момичето. Започна да се оглежда вече тревожно. Едва сега осъзна, че е късно, а тя е сама на безлюдната поляна. Да чака ли още? Сълзите се стичаха по страните й. Минутите се превърнаха в час, в два. Рада бавно пое по черната пътека, обзета от безпокойство. Нещо се бе случило. Знаеше го, чувстваше го. Интуицията й подсказваше, че Димо не би я оставил просто ей така да го чака в тъмното. Нощта без него й се струваше много страшна.
Слънцето току бе поело първия си дъх. Озаряваще в оранжеви багри хоризонта и приветстваше събуждащата се природа. Новият ден бе дошъл. Бе дошъл с печалната вест, че Димо е починал привечер. По незнайна и неясна причина сърцето му бе спряло да бие. Никой не можа да му помогне. Едно петнадесет годишно момче си бе отишло от този свят. Беше си отишло, но познало любовта в най-красивата й форма. Бе си отишло обичано и обичащо. Бе си отишло, но без да се сбогува със своята любов. Просто всичко свърши в онази вечер. Свършиха се прекрасните мигове и вече луната не грееше така ярко... Предателка!

Минаха се годините и само надпъсът на онази беседка остана като надгоробен камък да напомня, че някога Димо и Рада са се обичали.