ИМАЛО ЕДНО ВРЕМЕ...

Старите хора разказват от незапомнени времена за поличби, вещаещи плодородни години или оскъдни реколти, топло време или продължителна зима, за бъдеща венчавка или раздяла...

И някак си неусетно им вярваме, търсейки знаци, предсказващи съдбата.
Но има хора, които не искат да познават бъдещето, защото се страхуват именно от идните дни. Какво ще им донесат? Те вече знаят, но за съжаление не могат да спрат хода на събитията. Часовникът неумолимо отброява поредната минута, час, ден...

Дора и Атанас живеят заедно от близо четиридесет години. В хубави и лоши времена отгледаха своето момче Петър. Едва навършил двадесет и две години те се сбогуваха завинаги с него. Една вечер Петър заспа и така и не се събуди. От тогава им останаха като спомен белите коси и дълбоките бръчки около очите. Очи, изплакали най-солените си сълзи. Та от тази злощастна нощ дните се превърнаха в безпощадни палачи на скромното им съществувание.

Слънцето изгряваше и залязваше вече хиляди пъти. С годините нищо не се бе променило – мъката и болката си бяха същите, а битието просто бе загубило своя смисъл.

Старостта постепенно бе почукала неусетно и на тяхната врата. Тя бе отнела способността на Дора да се движи и работи пълноценно. Но въпреки това жената бе голяма къщовница. Винаги подреден и изчистен, домът й бе отворен за всички. Дядо Атанас отскоро пенсионер гледаше скромна градинка – гордост за цялото село.

Всичко си бе привидно по старо му, но в сърцето на Атанас се бе настанило отчаянието. Неотдавна му бяха поставили страшна диагноза. Мъжът още събираше сили да каже на Дора. Но просто не намираше такива. Пламъкът в очите му бе угаснал, а усмивка открай време не се бе появявала на лицето му. Дора бе забелязала това и го подпитваше, но Наско упорито мълчеше. Как можеше да се каже това? Как можеше да се изрече жестоката истина? Непрежалила още своя син, жена му трябваше да се сблъска и със загубата на мъжа си. Кой щеше да й бъде опора? Кой щеше да гали сребърните кичури коса на така обичната му Дора?
Защо Боже? Този въпрос го измъчваше. Атанас се уповаваше в Бог и смяташе, че когато човек умре, той вече е реализирал своята земна мисия. Значи, за да изпълни своята житейска роля му оставаха близо шест месеца.
Какво да свърши за толкова време? Всеки ден беше като предния. Часовете се изнизваха много бързо. Единствената му утеха беше, че скоро щеше да отиде при своя Петър. Рай? Ад? Не го вълнуваха. Само срещата с обичния му син го крепеше, защото вярваше, че някъде там отново ще са заедно. Сигурен беше, че накрая ще останат хиляди неизказани думи, хиляди ненаправени неща. И докато преди години скръбта му беше за мървото му дете, то сега очите му се пълнеха със сълзи за Дора-все така изпълнена с ищец за живот. Атанас не знаеше на кой свят се намира. Искаше да е с Дора, обичаше я все така силно като в младите си години, но вече искаше да бъде с Петър. Та дори и на оня свят.

От известно време Дора забелязваше рязка промяна в Наско. Чисто физически беше отслабнал, пожълтял, някак разсеян. Стоеше часове в градината замислен. С женския си инстинкт знаеше, че нещо се случва. Преди три нощи сънува, че Наско се извисява нагоре в небето към силна, ярка, бяла светлина. И вече знаеше – промяната в здравословното му състояние и пророческия сън означаваха нещо непоправимо. И с всеки ден Дора правеше малки жестове и изненади, за да зарадва малко мъжа си, да му покаже мило отношение и внимание. Но това не беше достатъчно. По някакъв начин, интуитивно, тя се подготвяше за раздяла. Стараеше се да не показва на Атанас вътрешните си терзания и емоции, за да не го тревожи. Щеше да бъде до него до края, както не успя със сина си. Щеше да бъде там – да види последното движение на обичните клепки, тих свидетел на последния му дъх.

Какво е живота? Поредица от любови и омраза, срещи и раздели, следване на предначертания път. С течение на годините Дора и Атанас се бяха научили да бъдат, да мислят, да съществуват като един организъм, като едно неизменно цяло – две половинки на един живот. И докато страстта беше отминала с времето, то в сърцата им бяха останали взаимното уважение, обич и вяра в другия. За тях важно бе не самото пътуване, а посоката, която поемаха ЗАЕДНО. Заедно – винаги хванати ръка за ръка към хоризонта на своето бъдеще. За някои може това да са две старчески длани, но за Дора и Атанас смисълът беше именно там – в тези две ръце, вплели пръсти едни в други... от тук до края на пътя!