Доверие

Любовта между Жоро и Габи беше бурна. Бяха се запознали на рожден ден на общ приятел преди три години, а две седмици след това вече бяха двойка. След още четири месеца заживяха заедно, а малко по-късно се случи и това, което всичките им познати очакваха – сключиха брак.

Той – художник по образование, по стечение на обстоятелствата, работещ в търговията, а тя – счетоводител, прекарваха цялото си свободно време заедно. Нямаха търпение да им свършат работните дни, за да се приберат вкъщи и да се насладят един на друг. Бяха неразделни. Затова и когато Габи се прибра по-късно три поредни вечери, под предтекст, че са я задържали от работа, Жоро усети странно притеснение и необичайно чувство на несигурност. Напоследък имаха и едно-две леки сдърпвания и това още повече засили подозрениятаа му. На другия ден Габи отново се обади, че ще закъснее и това вече съвсем изостри съмненията на Жоро. Той стана от фотьойла и се насочи към едно чекмедже, в което държаха всички резервни ключове – за пощата, за избата и така нататък. Всички си бяха на мястото, с изключение на тези, които угриженият съпруг търсеше. Ключовете за наследствения апартамент на Габи.

’’Глупак с глупак, задържали я от работа.За три години е закъсняла, колкото сега за една седмица и ти ù вярваш... Идиот!’’ – беснееше наум ревнивецът , докато летеше по стъпалата.

Въпросният апартамент беше в същия квартал и след пет минути Жоро вече пъхаше своя ключ в ключалката. Както и предполагаше, отсреща също имаше ключ. Тогава обезумелият мъж заблъска като луд по вратата, докато Габи не му отвори.

- Тук ли работиш? Може би някой колега ти помага? – изкрещя той и се насочи към детската стая, откъдето се чуваше шум.

Отиде и подозренията му се оправдаха – там наистина имаше мъж. Дори двама. Двама мъже на средна възраст, с работни дрехи, целите опръскани с боя, тъкмо си прибираха инструментите.

Чак тогава Жоро обърна внимание на стаята. Беше като нова. Измазана, боядисана в свежо ябълково зелено, а на една от стените, по които боята беше засъхнала, имаше окачени негови картини.

В този момент в помещението влезе Габи.

- Честит рожден ден отсега! Толкова ли не можа да изчакаш още пет дни? – попита тя мнителния си съпруг, а в очите ù проличаха сълзи. – Аз само исках да те изненадам, да ти подаря ателието, за което толкова мечтаеше...

Жоро сведе поглед надолу без да казва нищо. После се приближи към Габи и я прегърна силно, усещайки как в душата му се преплитат неизмерима благодарност, признателност и чувство на безкрайно дълбока вина.