Младият учител по история

В късния следобед на хиляда деветстотин деветдесет и пета година автобус спря на автогарата в подбалканското градче. От него слязоха двама - трима пътници. Последен слезе един млад мъж. Беше облечен с дънково яке и носеше само един стар изтъркан сак. Намести с пръст своите очила и се огледа. За първи път беше в този град, но го обзе странно чувство. Сякаш беше живял тук дълги години. Септемврийският вятър гонеше по тротоара жълтите кленови листа. Една чистачка ги събираше в огромен найлонов чувал и нервничеше. Спря се пред мъжа и видимо ядосана от работата го попита:

– Ти пък какъв си? Хора тук вече не идват, а ти сак си понесъл.
–Добър ден, госпожо.- малко смутено отговори човекът. –Аз съм новият учител по история, в техникума. Имаше място и дойдох…
–Госпожо, госпожо! -промърмори чистачката и продължи с метлата да нанася удари на листата.
Христо се дипломира през лятото. От Бюрото по труда го информираха, че мястото е само за една година. Учителката по история в техникума беше излязла в майчинство. Подаде документи и го одобриха. Трябваше да се започне отнякъде.
Квартирата, която нае беше в приземния етаж на къща до реката. Мухълът по стените показваше, че има влага. Една стаичка с кухненски бокс. Русенско легло, застлано с старо одеяло. В средата масивна маса от дъбово дърво, която контрастираше със семплата обстановка. Христо отвори сака, който на половина беше пълен с книги. Нареди ги внимателно на масата, а чантата бутна под леглото. “Лягай Ице, утре е първия ти учебен ден в училище“ –си каза наум.
Септемврийската утрин беше слънчева и хладна. Пред техникума по текстил цареше оживление. Централният вход беше украсен с цветя. След словото на директора и кратката музикална програма, учениците влязоха за първият учебен ден. Христо се понесе с тази река от жизнерадост и смях. Озова се в класната стая на 9 „А“ клас. Всичко беше, като на сън. Сякаш не беше той пред черната дъска, а наблюдаваше отстрани събитията. Целият клас беше само от момичета. Бъдещи шивачки, кроячки и гладачки. На тези момичета не им беше до история.Той започна първия си урок. И сега чуваше думите на професор Апостолов: “Дори един човек да те слуша, ще преподаваш за него. Ще даваш всичко от себе си!“.
Тя седеше на първият чин в средата на стаята. Скромна с прилежно сплетена коса. Слушаше го и не сваляше поглед от него. Другите момичета си говореха, гледаха през прозореца. От време-на време го подкачаха с пикантни въпроси, коментираха облеклото му. Христо преподаваше история този ден за нея. Училищният звънец удари и девойките, като волни птички изхвърчаха навън. След учебните часове Христо се прибра в квартирата. Още осъзнаваше отминалите събития. По едно време усети, че от вълнение не е хапвал от сутринта. Реши да отиде до хлебарницата на ъгъла да си купи хляб. Забързано влезе в магазина. Зад щанда стоеше онова момиче от 9“А“.
–Добър ден господине.-поздрави учтиво тя.–Вие сте новия учител по история. Веднага Ви познах.
–Да, да,-отговори младият учител,-имате ли хляб?
–Колко, ще желаете? - каза тя.
–Един,моля,-отговори Христо, като пребъркваше джобовете си установявайки, че до дъно са празни. – Забравил съм парите!
В това време майката на момичето, собственичка на хлебарницата, излезе от складовото помещение.
–Дай на човека хляб. Другия път ще плати.
–Мамо, това е новият учител по история.-развълнувано каза девойчето.
– Приятно ми е!-подаде ръка майката -Идвайте в нашия магазин да пазарувате. Ще ни бъде много приятно!
Животът продължаваше да тече и никой не можеше да го спре.Христо ходеше на работа в училището. Разбра,че момичето се казва Мария. Ден - след ден сякаш нещо го теглеше към нея. Щом я погледнеше изпитваше чувство непознато за него досега. Чакаше всеки нов ден с нетърпение, за да я види. Започна редовно да ходи за хляб при нея. Купуваше по един хляб, понякога и по два на ден. Бръснеше се редовно. Гладеше ризата и панталона си. Дълго оправяше своята коса пред огледалото.
Мария също се промени. Започна да разпуска дългата си коса.Да я навива и боядисва. Дори си слагаше малко грим. Лакираше своите нокти. Когато му подаваше хляба и двамата уж неволно гледаха да си докоснат ръцете. Майката на Мария забелязваше тези неща. Усмихваше се отстрани и си мислеше: “Ех, младост, младост!“ Понякога се шегуваше:
–Господин учителю, много хляб ядете! Както я карате ще напълнеете. Няма да може да излезете от квартирата.
–Няма, няма, -отвръщаше той. Държеше хляба в ръце и сам не знаеше, защо стоеше насред магазина и не тръгваше.
–А аз, ще стана модна дизайнерка в София.-говореше Мария-Ще видите вие!
– Стани,стани! Да ушиеш един модерен панталон на човека,-прихваше в смях старата продавачка.
Така минаха месеци. Титулярната учителка по история се върна по рано на работа. Христо трябваше да си тръгва. Беше май месец, месецът на влюбените. Младият учител отново чакаше автобуса на автогарата. Чистачката и тя беше там. Отново намусена и сърдита. Христо се оглеждаше сякаш чакаше някой. Автобусът спря на сектора. Когато се качваше се появи Мария. Подаде му една червена роза и само успя да кажа: “Благодаря, учителю!“. След минути автобусът потегли. Двамата се гледаха дълго. Христо през прозореца. Мария сама. Изправена до колоната на автогарата. Не си махнаха дори с ръка. Само се гледаха. Сякаш искаха да се запомнят завинаги така. Млади и влюбени. Христо дълго държа розата на своите колене. След това отвори една от книгите, които носеше и я сложи в нея.
Годините минаваха,Христо се ожени. Народиха му се деца. Преподаваше в друго училище, в друг град.
Една сутрин гледаше телевизия. Беше събота и даваха развлекателно предаване. Той чу думите на водещата:
–Преуспяващата модна дизайнерка Мария Димитрова жъне успехи в столицата на модата Милано…
Христо се загледа. Беше тя. Времето я беше променило, но очите и бяха същите. Големи, изразителни и говорещи.
–Ти откога гледаш модни дефилета!- усмихнато каза съпругата му, преминавайки през хола.
–Пуснал съм го да дрънка,-отговори той, посочвайки телевизора,-убивам време.
Когато остана сам Христо скочи и взе да рови в домашната библиотека. Търсеше онази стара книга с розата. Досега не я беше търсил, но знаеше, че е там.Отваряше трескаво книга след книга. Накрая отвори литературен сборник. Прелисти го и видя розата. Вече изсъхнала, хербаризирана.
На страницата имаше фотография на Мина Тодорова, голямата любов на поета Пейо Яворов. Мина го гледаше с топлите си очи. По надолу до изсъхналия цвят, на някога червената роза, се лееха стиховете на поета:
„Две хубави очи,
очите на дете…“