Моето завинаги

Може би моето завинаги

не означаваше за вечни времена.

Може би то беше моментно.

Състоеше се от

обикновена прегръдка,

кратък разговор,

дълбок поглед,

топла усмивка

и нежен допир.

Може би моето завинаги

не ти прилягаше.

Не ти стигаше малкото ми време.

Не ти харесваха късите разговори.

Не ти допадаше моята скромност.

Не ти бях достатъчна.

Може би ти не разбра моето завинаги.

То не означаваше, че винаги ще бъда с теб.

Не означаваше, че ще правя, каквото ти искаш.

Не означаваше, че ще бъда само твоя.

Може би моето завинаги беше твърде далече от теб.

Защото в онези малки мигове,

които не бяха от толкова голямо значение за теб,

че да ги запомниш,

там си оставих душата.

В онези късчета вселена изсипах любовта си до толкова,

че без тях да се чувствам празна.

Сърцето ми светеше по-ярко от която и да е звезда,

защото вярваше в моето завинаги.

То не означаваше вечно време.

Все още не означава.

Моето завинаги беше в малките неща.

В спомените, които няма да останат за вечни времена в главите ни.

Но ще са там ... някъде.

И времето ще е спряло.

И душата ми, сърцето ми и късчетата от мен ще са още там.

Любовта ни ще е жива.

Аз ще съм цяла.

А моето завинаги ще означава каквото винаги е било -

безвремие.