Възкръснала любов

Мила довършваше салатата и нервно поглеждаше телефона. Мъжа и още не беше звъннал, закъсняваше с час. Вечерята щеше да изстине. Стомаха и се свиваше в конвулсии и я изнервяше още повече. "Сякаш нарочно го прави"-мислеше си- "чуди се как да ме дразни, висша цел в живота му е..." В последно време всяко негово действие или бездействие я изкарваше от равновесие. И тази вечер прибра чехлите му, зарязани точно пред вратата. Още с влизането в апартамента се разтрепера от яд, защото неминуемо стъпваше върху тях. Захвърли ги на мястото им мърморейки и влезе да смени дрехите си с по -удобни. Пижамата му пак беше оставена върху леглото, а не в раклата. По дивана се мъдреха обелки от семки. Кой знае до колко часа е гледал телевизия нощта. Да се чуди сега, да чисти ли, да готви ли... Натисна копчето на лампата в килера, тъмнина. Втори месец не намираше време да я смени тая крушка. Сякаш е много сложно и се иска инженерна мисъл. Издърпа един стол с трясък, разпечата крушка от рафта и я сложи на мястото на изгорялата. Почти изрита стола от килера и повлече прахосмукачката. След като изчисти поръсения диван, се зае с готвенето. Очакваше всеки момент да звънне. Беше му навик. Страшно я дразнеше това звънене, едва ли не сто пъти на ден. Чак колегите се шегуваха с нея "Ооо време е за кафе, на Мила милия звъни." Живота им беше толкова сив, предвидим и еднакъв всеки ден, че можеше с точност по часове да каже, какво ще се случи. Нищо ново, нищо интересно и вълнуващо.

Самото чакане я изнервяше. Искаше да се изкъпе, а ако звънне докато е в банята, няма да може да вдигне и той пак ще се нацупи, като малко дете... Най сетне телефона иззвъня.
- Ало - с досада вдигна Мила и продължи нетърпеливо- къде си...
- Ало- непознат мъжки глас.
Мила погледна учудено екрана на телефона. От номера на мъжа и се обаждаха.
- Да - въпросително отговори.
- Аз ааа, звъним от болницата, от спешното. Вие каква сте на лицето Методи Кирилов?
Мила се стъписа.
- Жена...съпруга съм му...какво е станало?
- Пострадал е при катастрофа. Бихте ли дошли...жив е...
Мила изфъфли "идвам", нахлузи маратонките, първото те и попаднаха. Едва не забрави да заключи. Когато пристигна в спешното, Методи вече беше дошъл в съзнание. Лежеше с яка около врата. Изчакаха скенера и го настаниха в стая. Докато пушеше поредната цигара отвън Мила звънна на шефа си, обясни ситуацията и помоли за отпуска. Остана цялата нощ в болницата. Мъжа и се унесе от лекарствата. Заслушана в дишането му си мислеше за вечерята на масата и се опитваше да си спомни дали беше затворила вратата на кухнята или котката щеше да пирува цяла нощ. В стаята влезе дежурния лекар. Извика я на вън да не го будят. Скенера не беше показал сериозни травми. Щяха да го наблюдават няколко дни и да го изпишат. Притиснявало го нещо друго и искал да направи консултация с онколог. Мила гледаше недоумяващо.
- Онколог, как, защо...
Направиха допълнителните изследвания още на другия ден. Опасенията на лекаря се потвърдиха. Дори не разбра как отделението по онкология им стана като втори дом. Първо операция, после химиотерапия... Минаха няколко сезона, без да ги усети. Прибираше се смазана. Тичаше от работа в болницата, после в къщи. Не помнеше от кога не е чистила, но беше подредено. Нямаше кой да разхвърля. Методи се прибираше за някой и друг ден, лежеше почти постоянно. Не след дълго състоянието му налагаше отново хоспитализация.
Тази вечер Мила се чувстваше особено изтощена. За малко да забрави да купи консерва за котката. Взе и за себе си готова салата и каквото имаше останало в късния вече час, и едва се прибра. Методи за пореден път беше в болница. Котката я посрещна с гладно мяучене. Напълни и паничката, смени и водата, и сложи на масата купите със своята вечеря. Нямаше сили да ги прехвърля в чинии. Трябваше да ги мие после. Салатата беше безсолна, но на масата нямаше солница. Не стана да си вземе. Плачеше докато дъвчеше. От както разбраха не беше проронила сълза. Сега водата бликна от нея. Не можеше да я спре и не искаше.
На сутринта остави пижамата на Методи върху леглото. Спеше с нея, когато го нямаше. Преди да излезе намести чехлите му пред вратата. След визитацията му звънна по телефона. Гласа му беше слаб. Доктора искал да говори с тях днес... Сърцето и се сви. Едва дочака да свърши работния ден. Трепереше докато чакаше срещата. Лекуващият влезе бодро.
- Здравейте, семейство- поздрави- Браво на вас. Гордея се с вас. Честно. Такааа, резултатите са обнадеждаващи. След последната терапия нещата са добре. Тумора го няма.
Доктора се усмихна. Мила усети, че плаче.
Постепенно Методи закрепна, върна си килограмите, заприлича на себе си. Контролните прегледи не показваха рецидив. Полека живота им се върна в предишния график. Сив, предвидим по часове, леко скучен. Мила обожаваше живота си. Точно този. С чехлите на Методи пред вратата, които настъпваше всяка вечер. С люспите от семки по дивана и с всички онези дребни неща в него, които я дразнеха ужасно, но не можеше да си представи съществуването си без тях. Защото бяха неговите неща, а тя го обичаше, заедно с тях. Беше забравила, колко го обича и съдбата и го напомни болезнено, като едва не и го взе. Сега се радваше на втория им живот. Влюбени, заедно, живи и здрави.