***

Помниш ли още нашите нощи,
онемели и тихи,
в които с теб, бяхме само щрихи,
на откраднато време,
по ръба на което скита луната,
и бавно залязва отчаяна в стон,
тон на щурец забравил за изгрева.

Помни ли, твоето рамо
дъха ми заспиващ,
ръката ми хладна, топлината ограбваща
от твоята длан до устните ми допряна,
да хване живота издишан на сън,
и въздуха в стаята наситен със нас,
отрязък вселенски, останал си там.

Бури преминаха сякаш през всичкото,
а сезоните сляха краски в едно.
Спомен ли, вчера ли, днес, може би утре,
още ли знаем кои сме, защо...
Колко остана от нашето, общото
и повярвахме ли тогава,
че сме едно, още вярваме ли защо...?

Колко вятърно и безкрайно
трябва да се раним,
колко страшно и безметежно,
колко един през друг да преминем,
като мечове остри камък разсекли,
за да открием, че отдавна сме станали
прах в зениците, от онзи вълшебния.