Последен блус

Тя прекоси бързо дългата железопътна линия, която по-късно раздели двата й свята. Тръпки побиваха тялото й. Божидара Жекова се страхуваше от тоя враждебен град, който съвсем несигурно й предлагаше замяна на семейството, приятелите и любовта. На всичко, в което вярваше. Нещо по-силно от тая вяра я накара да избере столицата – страстта й към футбола. Във всяка своя фантазия се набъркваше в тоя сакрален мъжки свят. И от днес бе решена да го завладее. Уверена в себе си, тя знаеше, че колкото и да е трудно, ще завърши образованието си именно заради детската мечта, завещана от баща й. Веруюто да пази заветите на мъртвите, неговите стари червени калеври и една снимка в известен футболен вестник я доведоха тук.
Божидара си мислеше, че в тоя град, в който слънцето липсваше, я очаква успешно професионално изкачване и беше готова да направи първата крачка. Мина една трудна зима, беше период на нищослучващото се. Без много усилия пребори изпитите от сесията и съвсем на шега реши да стажува в най-известната спортна редакция в страната. На леко наивното й съобщение някой от екипа на главния редактор Борил й беше отговорил с положителна покана. Тя не се изненада, след като винаги е имала самочувствие заради амбицията си. Научи се да пише и редактира спортни новини - текстове, немислимо дръзки, с експресивни, живи глаголи - с лекота монтираше и картина към тях, попи от стила на редакцията, оправдавайки очакванията към заложбите си. Силната й вяра, че ще се реализира като спортен журналист, която футболът поддържаше в детските години, сега се въплъщаваше в плодовете на труда й.
Живеейки в идилията на реализираната си детска мечта, Божидара не знаеше тъмните тайни на медийния свят. След година продадоха телевизията и учителят й в професията беше принуден да напусне. Борил беше ненужен. Ранената й душа страдаше, усещайки, че губи смислено парче от живота си. Беше влюбена в малкия екран. След няколко месеца обаче Борил получи предложение от друга телевизия и събираше екип. Божидара с удоволствие и страх прие поканата му за сътрудничество. Тя си мислеше, че хората с интелектуални възможности, особено тези, които изживяват мечтите си в свой свят, се чувстват неуверени пред новите предизвикателства. Докато не видят знак свише. И Божидара Жекова го видя. В един прекрасен ден през март, когато росата обливаше току-що наболите цветя в парка, тя подтичваше нервно към телевизията. Написа няколко текста. Радваше се, че въпреки това немирно вълнение като усърден дърворезбар сътвори нещо смислено, в което вложи душата си. Докато не видя финалните надписи и името си сред авторите на предаването, нямаше дори интерес да се запознае с колегите. След добре свършената работа сърцето й ликуваше. Адреналинът й се покачи. Борил я представи пред всички. В тоя тържествен миг в съзнанието й се запаметиха само имена – Асен, Вилиян, Мартин и … рошавият Иван Грозданов. В телевизията сплотеният нов екип работи две години. Един ден обаче Борил обяви, че излъчват за последно. Договорът им не бил подновен. „Краят отново дойде,- помисли си Божидара. - За твореца физическото страдание не съществува, много по-болезнено е убийството на вдъхновението”.
През тези две години имаше едно предаване, което тя изживя като филм. Снимаха на морето. Иван и приятелката му бяха на концерт в Каварна. А Божидара не намираше своята муза. Валеше силен дъжд и думите сякаш бяха някъде по средата между сливащото се с небето море. През нощта в хотелската й стая стряскащо звънна телефонът. Тя чу само „Не заспивай. Идвам да работим заедно по текста”. Но Иван не дойде. Докато Божидара, изтощена от своите тревожни мисли за него, заспиваше, той, уморен, мокър и сам, сменяше спуканата гума на своята 20-годишна кола. Пристигна в хотела късно, но седна да пише. Думите се редяха бързо като дъждовни капки. Някакъв необясним трепет беше измил душата му и се беше настанил дълбоко, на мястото на поредното разочарование от неговото момиче. И за Иван футболът и журналистиката бяха страст. Необуздана, незаменима. Даваща тласък за живот. На следващия ден изненада всички колеги, които изгледаха готовия му коментар в предаването. Беше писал за техния любим футболист и чувствата, които предизвиква стила на играта му. Техния, защото и Божидара обожаваше този човек. Той беше нейният идол. Иван беше усетил тая емоция. И я беше споделил. Тя не запомни думите, запомни усещането. И го прие като личен подарък, като прегръдка. Божидара беше неговото вдъхновение, но той никога не й го призна. Скри го, показвайки го на всички. На връщане към София смешно съвпадение им припомни за един вестник, в който той бил главен редактор. Тя била дете, влюбено във футбола. Изпратила своя снимка от детската си стая в редакцията на този вестник. Момичето на снимката не било принцеса, било облечено с футболен екип. Той харесал снимката и я публикувал. И днес пак се бяха намерили. Не само физически. Той й благодари за съдействието, оставяйки я пред студентското общежитие, и си тръгна.
Тя повече не го видя. Иван изчезна. Тя помнеше очите му, мислеше за рошавото момче с особена грижа. Ходеше на работа без вдъхновение. Без да усеща енергията му. Без да знае дали нейната сила е жива. В един скучен с рутината си работен ден прочете новината, че се върнал от чужбина и че вече е директор в голяма компания. Нещо вътре в тялото й, там от ляво, я накара да скочи от стола. Взе телефона и се обади на секретарката му, представи се като редактор, помоли да я свържат с него. Чувайки гласа му след година терзания, се почувства пречистена. В свой стил за първи път се обърна към него с думите „Добър ден, господин Грозданов, сега ако познаеш кой се обажда…” Той също не беше забравил. Дни след това Иван набра познатия номер, очаквайки среща. Виждайки греещите й очи, разбра, че тя още е топла, още гласът й трепери, а тялото й се вълнува, когато прониква дълбоко в сините му очи. Божидара познаваше същността на този мъж, колкото и той да се опитваше да я скрие.
Един ден Иван дръпна ръката й насред центъра на града и й каза: „Слушай, омъжи се вече, не издържам да си близо”. Тя прочете желанието да я има в погледа му. Страхът я облада. Той я даваше на друг. Тя дори не подозираше, че когато е влюбен, той бяга. Беше достатъчно горд и самовлюбен да си признае чувствата. Божидара го погледна с големите си искрени кафяви очи и смело каза: „Чакам теб”. Дни след това телефонът й звънна, той я покани на вечеря с приятели. Цяла година беше чакала тази среща. Поколеба се за миг дали да откаже, но интуицията й беше по-силна. След вечерята се забавляваха в нощен клуб. Високата професионална позиция не му позволяваше своеволия. Той не танцува, но изпи чаша кехлибарено уиски и, преборвайки силната музика, й каза: „Не съм се забавлявал от години така”. Иван се сбогува с приятелите си, решавайки да изпрати Божидара. Той беше нейната мечта. Мъж с принципи и стил. По пътя, под един току-що цъфнал дъхав бял кестен, свали сакото си, метна го около голите й рамене и я прегърна. Спря се на павираната уличка край църквата и я целуна бавно и страстно. За първи път тя го видя съкрушен. Той, успелият, финансово-независимият, каза тихо, със замаян от алкохола глас: „Какво имам аз? Не знам кои са истинските ми приятели, живея сам, семейството ми липсва”. Тя хвана смело ръката му и успя да отвърне:„Имаш мен, цялата”. Озоваха се пред дома му. Без колебание, прегърнати, двамата се качиха по стълбите. В тази нощ нито страхът, нито отчаянието успяха да ги разделят. Той докосваше кожата й сякаш гали ненаписан лист хартия, върху който пръв веза думите „Моя си”. Тя целуваше устните му сякаш отпиваше последните капки вода във Вселената. Те бяха едно. Изтощен от тъгата и любовта си, Иван заспа, улавяйки ръката на Божидара. Искаше да е сигурен, че никой от никого няма да бяга. Поне тази нощ.
На другата сутрин той замина за Турция. За месец. Остави й хиляди въпроси. Тя гореше в тая любов. Пет пъти мина по пътя към тяхната Голгота, но кестенът беше изгубил красивите си бели цветове. Въздухът, някак тонизиращ онази нощ, сега я задушаваше. Беше топло. Като в пъкъл след първороден грях. В деня, в който той се върна, не се обади. Нещо го беше променило. Може би жена, любов, страх…Отговори й само на поздрава за рождения си ден. Със съобщение по телефона: „Благодаря. Ти си добър човек”. Божидара го прочете и ледени тръпки полазиха тялото й. В тези думи нямаше чувства. Тя вече не беше пълноценна. Остана й колебанието дали е разбрал, че иска да му принадлежи…Божидара Жекова не гледаше дори футбол. Всичко й напомняше за него. И всичко си тръгна с него – гордостта, любовта, животът.
Една нощ тя излезе да се забавлява с приятелки. В тъмнината в бара Божидара видя силует на блондинка, която с две ръце прегръщаше Иван. И го целуваше. Това бяха онези топли и меки устни, които тя още не беше забравила. Той излезе да пуши. Тогава Божидара реши да убие тая безплодна любов. Взе телефона си и излизайки, набра номера на свой приятел. От интонацията на гласа й личеше, че говори с мъж. Иван се приближи и тя усети дъха му в мразовитата нощ. Тоя въздух й бе нужен да съживи душата си. Той я извика, но тя продължи да говори. Подвикна й по-силно: „Защо не ми обръщаш внимание?”. Приближи и по детски я заскуба. Тя го погледна с очи, пронизващи го като кинжали. Нищо не му каза, влезе в бара и затанцува с негов приятел. Той изревнува жестоко. Искаше този последен блус за себе си. Дръпна я рязко и стисна силно ръката й. Тя се отскубна и успя да избяга. Проклинаше ръцете, които галеха другата. Тръгна си разплакана. В тая нощ го прокле да усеща тежестта на сълзите й. Да иска, но да няма любов. Дори и нейната. Иван имаше 2-годишна връзка с русата жена. Но беше разбрал, че със скъпи подаръци си купува любов. И се чувстваше като уличница на пътя. Тя му помогнала да стане и директор.
За две години Иван Грозданов се бе издигнал в йерархията до шеф на голяма компания, а Божидара Жекова – с много труд – до главен редактор. Не се бяха виждали скоро и сякаш очите и сърцата им бяха пресъхнали един за друг. Но в един есенен ден тя отиваше към редакцията, когато сив джип с тъмни стъкла мина бавно покрай нея и спря до същата оная павирана уличка. Беше той. Тя се опита да избяга от тази болезнена среща, но краката й сякаш сами се вцепениха. Господин Иван Грозданов, на 40 г., с официален костюм, скъпа кола и блестяща кариера й подаде учтиво ръка с думите „Искам да поговорим”. Тя го погледна строго. Той продължи:”Искам те до мен в тази битка с акулите в бизнеса. Всичките ми успешни мигове са свързани с теб. Ти се възхищаваш и споделяш всяка моя радост. Не разбираш ли?” Тя попита хладно: Какво да разбирам, това, което ти не разбра преди година ли?” Грозданов добави: „Не разбираш колко си важна за мен”. Тя си тръгна бързо. Разплака се по пътя, а всичките й спомени се върнаха – как редактираше през смях текстовете му в телевизията, как тайно беше видяла на снимка майка му, на която приличаше, как избяга във Виена една зима, но не успя да избяга от чувствата си към него, как мечтаеше децата им да имат неговите сини очи…След минути видя, че в същата тая кола се качва друга жена. И го ревнуваше. Отново. Помисли си само :”Докога?”
След час колебание му се обади и го попита: ”Още ли съм важна за теб?”. Той промълви с надежда:”Ти винаги си била”. Божидара затвори телефона и в редакцията му написа писмо, което започваше с думите „Сбогом, любов моя…” и продължаваше: „С теб съм във всичко. Но няма да избера лукса. Той не е начало, а край. Луксът е цензура над душата, а аз съм писател. Избирам думите. За да разказвам нашата история. Още имам свободата да се връщам към нашето начало. Ако избереш точката, остани там. Изживях те отново. Днес. Обичам те”. Божидара се беше заклела, че ще следва своя Христос към всяка Голгота. Но Иван вече не беше онова по детски чисто момче, което тя срещна в телевизията. Господин Грозданов никога не забрави най-важната жена в живота си. Но и никога не й призна, че я обича. Въпреки това и двамата още дишаха един въздух в своя град. Град и мъж, на които Божидара се закле във вярност.
Е, скъпи, читателю, тази история може би няма край, защото живее във всяка неизживяна любов. Може би такива истории пазиш и ти в някоя кутия. И може би те завинаги ще останат неразказани. Моля те, довърши приказката. Имам ти доверие. Всичко в живота можеш да превърнеш в изкуство. Зависи само от едно - какво са ти дали и какво са ти взели – душа, любов, живот...