ИЗ ПИСМО НАД БЕЗДНАТА...

       „Стопанинът замина за Америка… Сякаш „Повестта” на Атанас Далчев се превъплъщава в безброй съдби! Включително и на жената, написала писмото, донесло закъснели вести на стопанина, „заминал за Америка”. Ще рече, на сянката му, останала навеки тук, а той там – някъде из Новия свят.

       Сигурен съм, че това писмо бе попаднало в моята пощенска кутия като последица от едно странно съвпадение на инициалите ми с тези на „стопанина”. Подир неговото, навярно последно преселение, да ми прости Всевишния промишлението, наследниците му продават наследеното и така то влиза в моите владения. Зад тези инициали, „Е.С.”, вече не стои Емилиян Саблековски, а моя милост, Емил Савлеков.

            То вероятно беше брадясвало в изповедалнята на кутията пощенска векове, но не виня за това вездесъщите и бързи Български пощи, нито разсеяния симпатичен пощальон, който обикаля едновремешния ни квартал „Мареш” с раздрънканото „дамско” велосипедче „Матра”, унгарска марка и направа от времената на социализма. Щото, човърка ме съмнението, мисля, че писъмцето вероятно е донесено и пуснато от подателката на ръка. Обратен адрес няма. Отговор не се очаква. Писмо до Никого! А отговора сякаш бе дал някога, поетът на раздялата: Всяка раздяла е… смърт невидима. Понякога истинска.

            Прочее – писмото. Или – изповедта?

 

ЗА ВЪЗРАСТТА НА ЛЮБОВТА

            Какво да ти кажа сега? Ще кажа най-напред, че мога да говоря, да ти пиша за „Възрастта на Любовта”. Или за „Любовта на Възрастта”? Прости! И за двете!

            Но първо – за „Възрастта на Любовта”. Ааа… зависи от гледната точка – за някои може да е лудост, за някои може да е нормално, така че не мога аз да говоря със сигурност за другите. Ще кажа за себе си! Мисля, че човек, когато е млад, както аз бях някога, всичко, което го заобикаля, което е вътре в него, е любов. Може да се каже, че е любов. Когато тичаме нагоре-надолу, гледаме деца, оправяме къща, няма време дори за любов, а иначе – всичко това е… любов. Аз бях готова за нея, аз давах живота си за това, което бе моята, твоята, нашата любов… Иска ми се да го знаеш, сега и завинаги. Любовта ми беше Дълг! Така, както великият Шандор Петьофи го е казал, (ще подменя само думата Свобода с Дълг): Бих се Жертвал безвъзвратно за Любов! Любовта за Дълга да дам съм готов!

            Срамувам се от спомена, който ме отнася отново там, в миналото, от което невъзвратимо бягам! Веднъж, бързайки след работа, задъхана тичам под душа, щото трябва да си взема душ, ти знаеш, че нямам време кога после. И изведнъж усещам „любовта” – как тръгна от душа по мен, спусна се надолу…, обгърна ми цялото тяло – топлинка, ах, неочаквано красиво ирадостно чувство, радостното онова усещане и…, блаженството, стенанието на плътта ми, и без да мисля много, разбрах, че и къпането във „възрастта на любовта” може да бъде любов, душът може да бъде любов, стига да има желание човек, и да е готов за нея!

            И тук отнякъде сега до мене доплува Луис Сернуда, оня луд поет, със знаменателния си стих: Не е ли немощ на желанието всеки спомен?… Пророчество! Прости ми откровението! Но!

 

ПРЕДИ ПРЕОБРАЖЕНИЕ

            Когато хилядолетието завърши с изчезване и на последния опит за ласка помежду двама ни, с угасване на чувство, мисъл и надежда, с бягството на любовта от гнездото на взаимното ни доверие, милата ни любов, отлетя вече в мъглите на младостта ни далечна… Там нейде, далече, като птица, която чезне и не ще се завърне… Когато „милениумът”, чието начало бе режещата болка на несподелянето, на сгромолясване, на изтляване, маршируваше триумфиращо прeд погледите на ентусиазираното човечество, аз седях безпомощна и объркана на прага на старото и едновременно новото. Затъвах все повече в самотата, останала без дъх под тежестта на въпросите без отговор. В края на отминалото, в началото на новото. Непосилно неизвестното. Отговор нямаше нито в клоните на отрупаната с играчки елха, нито във веселите предавания по телевизията, нито в предпразничните подготовки и милите суетни на дечицата ни сред тоя, рушащия се невъзвратимо, с всеки изминат ден, общ наш дом, нито в грижливо подбираните и подредени подаръци. По средата между две епохи бях глуха за гърмежа на фойерверките и за радостните възгласи на танцуващите по площадите хора. 2000-та дойде. „Кажи какво ни носиш ти?” възкликва Вазов пред настъпването на 1910-та. За мен „Новата” носеше крах, стоях надвесена над пропаст, от падането в която ме делеше само крачка. Бях почти готова! Бездната на отчаянието! Но децата, ох, децата… Нашите дечица! Невинните ни… 

            На дъното, някъде там, лежаха руините на всички мои предишни стремления, цялата ми вяра в това, което наричах обич и любов, такава, каквато тя някога пронизваше мисълта, съзнанието, тялото ми. По тебе! По тебе!? На дъното на бездната лежеше чувството, отблъснато, несподелено, безстопанствено вече, ничие… И мъртво… Но децата ни, те бяха живи, жив е все още и ме изгаря моят дълг към тях… А ти, ти вече заминаваше, бе вече отвъд. И духом и телом, отвъд! И аз виках, виках, виках… дано поутихне болката. А като ехо долетяха от бездната едни стихове, някога четени. И потръпнах, защото бяха като написани за мен.

 

„Любов несподелена, от слънце небелязана!

Сред люти страсти стенеш в усоите на разума...

 

            И чух тогава стих, прошепнат от Музата на поета: Всеки Връх има своята Бездна.

            Единствената, тъничка като паяжина нишка, единствената плаха надежда. А може би и всяка бездна имаше своя връх? Може би и всяко отчаяние имаше своята надежда. Надеждата на отчаянието! Моето откритие по пътя на неистовото желание за обич и споделяне.

            Успях да съзра върха на своята бездна, защото там стоеше той, от плът и кръв, единственият, готов да поеме част от товара, да сподели чувството. Върхът подаваше ръка на бездната, надеждата – на отчаянието. Прощавай, това ти не го знаеш! Тебе те нямаше вече тук! И навсякъде в тоя ни живот…, освен в безвъзвратното умъртвено минало. И същият оня поет,  сякаш за нас, бе вече написал: „Всяка раздяла е смърт невидима. Понякога истинска!”  

            Но чуй сега, чуй моето грешно Преображение! А може би не е… Господи, ако те има на небето, отсъди, Милостивий!

 

ПРЕОБРАЖЕНИЕ, 19-ти АВГУСТ

            Върхът поемаше с неутолим копнеж за мъжко първенство милувките на преобразеното августовско слънце. И пробуждаше в себе си хилядолетния спомен за всепоглъщащото, изпепеляващото, пред което цялата вселена се прекланяше, отново и отново. Бездната ликуваше и се подготвяше да съхрани с пленителното женско покорство и всеотдайност жадувания плод на надеждата. И отмерваше първите крачки на новото си хилядолетие. Бездната съзря своя Връх!

            А другото… какво се случи с мен!?… Не всичко мога да си спомня, но беше много силно! Ах, толкова силно, че как ли оживях… И ето ме в

 

ЛЮБОВТА НА ВЪЗРАСТТА!

            Когато си легнах вечерта, до мен лежаха две стихосбирки, подарени ми от приятел. С добавени върху им нежни думи. Усетих завладяващата сила на интимността. Не знам дали така се започна... Нямах търпение, викам си: „Чакай да видя какво е написал?” И така ме погълна всичко – дума по дума, стихче след стихче, изчетох ги и двете, не очаквах, нямах представа колко време е минало, много развълнувана, много смутена. Искаше ми се да се отнася за мен, а много добре осъзнавах, че чувството ми е измамно… Учудих се на неговите преживявания, на начина по който ги описва, на смелостта му… Тежкият валяк на живота, ме бе затъпил и аз бях позабравила, че изобщо съм жена. Лекичко започнах да завиждам на жените, преживели с него такива вълнуващи моменти, въпреки, че не ги познавах и нямах никакво право да изисквам нищо, освен правото ми да се възхищавам. Правото на полуубитото животинче да живее, да се радва на светлината, която в милостта си го е огряла… В един момент усетих, че ми се доплаква и така леко разплакана заспах. Развълнувана и разплакана – това си спомням… И колко време съм спала не знам, усетих в съня си, че нещо става, нещо, което не беше обичайно, нещо, което може би повече от десет години не се бе случвало изобщо – все едно до мен имаше мъж… аз готова за любов – много странно, защото така бяха се стекли обстоятелствата около ми, знаеш, че смятах – това вече е минало отдавна и никога отново няма да се случи… Но не. Усещам всичко както като че ли е било в младостта ми, усещах ръцете му по тялото си, усещах устните му, усещах топлината, усетих у себе си огромно желание… Чувствах, че трябва да се събудя, защото като че ли „това” не беше предназначено за мен.

            Наскоро преди това да се случи бях прочела излязлата същата година книга на Никола Радев Когато Господ ходеше по земята. И в нея открих следните редове, които опариха душата ми: Семейният брак обезличава отношенията между мъжа и жената. И дори най-великото между тях – децата!... Трябва да го пазим повече от зениците си. И не от посегателство чуждо, а от нас самите, от нашето овехтяване и обезличаване. Овехтяване и обезличаване, помилуй нас, Господи!?

 

            А моят Господ се смили, още ходеше по земята и накрая спря пред мен! Не знам – дължеше се, може би, на допира ми душевен с този човек, но… непосредствено на стиховете, да, на стиховете, които,… види се, и Господ бе ги чел, на таланта му, на възможността да въздейства и ясно, силно, и точно е отразил това, което е изпитвал. За да може то да стигне, да прелее по някакъв начин у мен по време на сън… и да ме покори. Завинаги. Моят Господ! И как Учителят Дънов бе казал някога: В любовта няма никакъв грях. Любовта е от Бога.

            Аз преживявах сега младостта на поета. Накрая успях да се събудя – развълнувана, разстроена, засрамена… Дълго време не посмях да го споделя с него, даже изобщо с никого…

 

Томят очите видения предсънни...

Дъждът на сълзите, стаен нощта отмива, но не съмва...

От утрото на обич несподелена,

                                                о, Господи, не зная бездна по-бездънна!

 

            Но ето – дойде един момент на следващата ми лудост, по неписани закони на съдбата, с този човек се сближихме толкова много, че беше възможно да го повторим, вече не насън... Бях безсилна да се боря със себе си, безсилна… И сега долавям шепота му, думите, които в леда на съмненията ме изгаряха:

 

Агонизираш,

агонизираш красиво под мен,

подобно ослепителна пряспа

под соления дъжд

на залязващо слънце…

 

О, танц,

докосващ смъртта,

не чуваш

                 как ручей звъни…

 

            Да, всичко бе силно до смърт! Като Смъртта, която благославя ручея на новия Живот!

            Неговото минало, стиховете, които хармонираха с душевния мой глад, с пробуденото ми за ласка тяло, ме връхлетяха като висока вълна… съдбовна. И така полуудавена, в несвяст, аз се озовах при него, спасителния мой бряг… И дойде оня момент на хубавия спомен, на щастливия спомен заедно с него…

            А ти сега, мой далечен, тъжен мой спомен... Ти, може би няма да успееш да прочетеш писмото ми. Далече си! Толкова далече в миналото! И в леда на раздялата! А аз, аз не зная дори адреса ти… не зная жив ли си, но ти пиша… И моля за прошка! Ако можеш…

            Пиша и сещам милостивата десница на мъдрия Хафез върху посребрениете ми коси: Могъщо е било сърцето, което знае що е грях.

            Могъщо!? Не съм уверена дали не бълнувам и това, което ти пиша сега, дали е спомен или само сън… Но виждам, чувам, зная!

 

            Върхът ме зове с гласа на Преображението!

            Всяка раздяла е път, понякога – истински...

 

            Молих Господа да отсъди! Молих те, молих те, Господи! Нали!? Но ако не отсъдиш, ще поема и тоя грях, ще изрека думите с които великият Толстой начена „Анна Каренина” и отнема това право другиму: „Мне отмщение, и я воздам...”.

 

 

                                                                        Аз, Единствената, Неповторима, Истинска