ЖЕНА ЗА ЗАТВОРНИКА

– Какво да ти разкажа? И как? Как? Обещах ти, вярно, но… всичко, всичко вече е сън. Минало. И няма изказ! И не зная да го ровя ли!? Споменах ти преди време за него. Изгоря сърцето ми. По Никола, по моя Лакьо! Нямам вече сърце! По тоя мъж изгоря! Въглен е, въглен чер съм… Ох, божичко! 

Гроздена прехапа устни и замълча. Хубава, налята като зарзала прѝесен жена, слязла сякаш току-що от платното на Майстора, боите от четката му още незасъхнали. Ухае тя от многото дарове божии и измежду тях – чувствителната тая душа, пише тя красива проза, но не ѝ позволява да диша тоя целебен въздух домашният цербер, болезнено ревнив… той не я заслужаваше, той – „моят стопанин Сотирчо”. Никакво общуване с писатели, кръжоци, айде де! Табу! Няма такива глезотии, не разрешава стопанинът и толкова – болезнено бди над робинята си, красивата, одухотворената. Знаех и проумявах го бавно и неутешимо. А тя се бореше със себе си, затрупва мечта подир мечта дълбоко под пластове женски тегоби, бе вече баба и чак прабаба се стяга да става, а животът все продължава изневиделица да пуска кълнове – в тялото, което не иска да остарява, в душата светла, но изпепелена; тя ги мачкаше тия пориви, знаех, досещах се за това и скрито и за себе си я жаля. Сякаш за нея бе въздъхнал оня поет – Йосиф от Карловско преди години: „Сега си тъжен клас, узрял за жътва…”.
Така я съзирах сега аз горката Гроздена – узряла за втората си жътва жена, сломена от невъзможността да я докосне сърп, оня сърп, дето го сънува и наяве… А бе тя готвачка по професия и то каква! И както бяха ароматни манджите ѝ, тъй уханно бе и онова, крито от околните и писано… само за себе си. И за Господа. Понякога се решаваше, вади нещо от кухненските си крепости и надниквах аз в тъмницата, дето е заключена душата ѝ – сащисан от сътворената, от потулената красота!
Когато мисъл за тая жена ме сепне, все, кой знае защо, сещам се за Ясна поляна и оня лъв – ясния Лев Николаевич Толстой, оня мужик-господар; крачи широко той подир плуга, прокрадва се боязлив ветрец, издува мократа рубашка, отвява библейската брада, прелъсква под есенното слънце обърната от лемежа щастлива и благодарна земя, също жена, отдала се на любими ласки; на душа му е ясно и светло, оре нивата на безсмъртието… И ето го на престола сетне – вдъхновен и желан богатир, наобиколен, накачулен от влюбените погледи на неговите крепостни мадони…, ах, каква прелест! И сее, сее, сее… красота душевна. И не само! Но тук, тук… Едно дарование чезне под светлия, но и жесток алков на съпружеската клетва. А душата, душата е жива. И жадна… И не само тя. Съзирам го.
Гроздена метна бърз поглед по лицето ми, като да бе прочела тия ми мисли, като да диреше милост, потули зелените искри в очите си, толкова невинни и въздъхна.
– Ще ти го разкажа, но няма да споменаваш името ми, пиши „Потайности на една непозната” или каквото там намериш, но не искам това, което чуеш от мене, да се разчуе! Скрий ме! Под чуждо име. И мъжа ми, и него! Но Лакьо, Никола, запази! С името си. Някога, ако даде Господ да прочете разказа ти, да сети, да узнае, че съм го искала…, че е бил на сърце ми… и още е… в сънищата. Обещай ми, обещай ми!
Къде ще отида, такава жена, такава жена ме моли и аз, ловецът на сюжети и потайности, няма как – обещавам! И я скривам. Под друго име. И балнеохотела – дори без инициал. А съмнение пропълзява – дали ще мога всичко да предам така, както го чуя, щото нейният разказ ще живее през сълзи, вече го подозирам, какво говоря – вече го зная.
– Аз съм само една готвачка... Ти го знаеш. Да, това съм аз. А за внучката съм фея. Веднъж най-малката ми внучка каза: „Бабо, ти си Фея!” Как така Фея, бе? „Фея си! Ти си Фея под прикритие! Ти изпълняваш всякакви желания. Вълшебна Фея!”
– Детето е право, ти наистина си Фея, – думам ѝ – едно вълшебно изваяние посред казани и тенджери в кухнята на хотела, и уви, загубено за литературата. А сега изпълняваш и мое желание…, та ми разказваш. Една фея, изплетена от страсти и съмнения, която сама не се познава!
– Ох, не ми говори тия неща! Знам и… не знам какво съм! – ръката ѝ плахо докосва моята, – Почвам.

В един период от моя живот работех в „Оранжериите”. Бе време, години, оранжериите в милия ни градец живееха пълноценен, може да се нарече и многоцветен живот. Под плътните стъкла на блоковете, които блестяха като огромни лещи на гигантски златен телескоп, се радваха на топлите лъчи подранилите домати, начело с прекрасният „Идеал” – Цар доматен, зеленееха нежните обички на краставиците, а под обгриженото топло одеяло на пръстта тихичко си шушнеха, почти нечуто, ранобудните дечица на добрия татко Картоф… Бе време толкова красиво, толкова многоплодно! И животът искреше млад от детски викове и песни, радостна, волна глъч под закрилата на исполинските върхове окол, скътан под крилете на толкова легенди и митове. На душата ми бе равно, спокойно… имам деца, вече и внуци, тя бе пълна и преливаше от тях, какво повече, имам и един син, най-малкият, изтърсакът, почти абитуриент. Блажена майка и баба! Но ето, дойде при нас и усилно време – не достигаха вече ръцете на работливите циганки и немногобройните българки за прибиране на плода. Управата по едно време взе да стяга две помещения в долния етаж на „администрацията”, да ги пригажда за спални помещения. И докараха затворници, един отряд, петдесетина мъже от пазарджишкия затвор, уж с по-леки присъди; там преди година се развихрила голяма тайна афера, та уж тия момчета били от по-благонадеждните – като работят да скъсяват и срока на наказанието.
Два-три дни минаха и те, затворниците, хванаха да пооглеждат момичетата, циганките също се заозъртаха, и току бучнат по някое цвете в косите, все едно не идват на работа, ами на сгледа. Както и да е, мен уж ме подминаваха, ала тоя мъж, това момче Лакьо, македончето, взе, че се залепи за мен. Мисля си, нищо ми няма, млада съм още, ловя око, пък може и да си пада по каки. Какво като съм баба, той не знае! И аз, пък и моите момичета рано се задомихме, нямах и осемнайсе години, на деветнайсе родих и ето сега голямата щерка ще става баба, че и аз покрай нея вече за прабаба се тъкмя. Та идва Лакьо веднъж, беше току-що привършил обядът и им даваха кратка почивка, до към три часа – в блоковете, под стъклата, си е жега умòрна. Идва при мен в столовата, вика: „Гроздена, искам, вика, да те помоля нещо”. И вдига едни очи сини, брала съм като дете метличина, за празника на Кирила и Методия, очи като метличина, метличина дето моли, не бяха ме поглеждали такива… дълбока вода, сетих, че потъвам. А коса черна. Мъж. И взех, че се задъхах, задушавам се и преряза ме и през корема. Тъй се и почна. А бе младок, божичко, двайсетина и кусур години по-малък от мене, сега ме е срам, но ти го казвам, казах ти го вече… и не го пиши!

Гроздена сведе очи наляво, като да винеше сърцето си, грешното. Тъй помислих и си рекох: Ох, Гроздено, Гроздено, патил съм го, ала казал го е преди години умник един, Учителят Дънов: „Няма на белия свят грешна любов…” Но ще го премълча. А за писането ще видя.

– Моля те, – вика ми Лакьо, – кога има начин да ми даваш малко допълнително, че оставам гладен, пък трябва да се пооправя, да загладя косъма… – и свежда очи, също дете… Тънкуляв такъв, но жилав. Хубавец!
– Ще ти сипвам, Лакьо, всеки ден, щото си слабичък, ще ти давам, как няма да ти давам! Има.
И на другите придавам, сипвам допълнително, храна имаше, току че увеличиха порциона, не бе вече затворническия, издействаха началниците, дадоха и от предприятието, щото работата им спореше на затворниците; станах им аз нещо като тарторка – гледат ме в очите, не в ръцете, дорде им сипвам. Няколко циганчета все се навъртаха: „Како, како, како това, како онова” – молят, усукват се окол ми и все да ми помагат в кухнята се натискат. Но, Господи, с Лакьо какво си въобразявам, какво сънувам! Това момче, изписано – татуировка до татуировка, младо като данак, а аз какво, какво се надам и диря в него? Луда! Луда! Все за него си мисля. И следя го в столовата. А душата ми пее! И докато работя, взех да си пея, та ме питат колежките какво ми е… Пък аз се червя. За пръв път се ужасих от себе си и се озъртам, като че някой щеше да зърне сърцето ми и що е в него…
Забъркал се Лакьо в някаква афера уж с хранителни добавки, ала то излязло с наркотици вътре; големите риби платили и се изхлузили от съда, пък той, милият ми Лакьо – опрал пешкира. Правосъдие! Сега няма „Оранжерии”, има скрап, няма работа, няма циганки, има ромки, няма затворници, няма и правосъдие! И то е за скрап!
Чуй! Носи ми еднъж Лакьо листчета, стихове прописал в затвора, тия тук ги натъкмил, да съм ги прочела. Взех ги и като свърши вечерята, в кухнята, зачетох се. Господи, любовна поезия! Не знаеш какво ми стана! Нея нощ съм заспала подир полунощ – въртя се, въртя, сърце не ми дава мира и си мисля, че за мен е тая красота изписал. Заспала съм и сънувам го, и… като младоженка съм до него, и като на млади години го преживях всичкото. Сепнах се, чувам – на съседното легло Сотир хърка и… заплаках. Плача и стискам уста, да не събудя Сотирчо. Срам ме е, но ще ти призная – такова нещо не съм сещала от младини, бях забравила що е, забравила бях. Такава съня! Хвана ме страх, от мене си се страша! На, ето ги, прочети, да видиш огъня ми срамотен дето изгорях в него!

Поемам от Гроздена листче, чета… и не вярвам на очите си!

„Очите ми – „два лъча от сила и нежност”,
прогарят душата ти, моя невидима, зная.
Тъй болно, безсмислено и безумно е, тъй сладко
безсилно... и съпротивата – обречена, знаеш...

Какво ще последва в гората свещена на чувствата,
където телата ни с вечерни химни жертвеник палят?
И вятърът тънката пепел къде ще поръси?...

С два лъча от нежност и сила те галя,
здрач пеещ, и без да дочакам какво ще се случи,
аз вече и въглен, и пепел, и вятър... съм.”

И възкликвам аз, чак Гроздена стреснах: Господи, той е родèн поет! Поет! Това е сонет!
А тя подава ми второ. И пак – на глас:


„О Миг, поспри, коя си ти, божествена Диана!
Колчанът ти е празен – последната стрела
свисти, навярно, към мен запратена.

И кой смени така съдбовно ролите?
Като сърна си в смуглата си кожа,
едно листо – зелено злато, гръдта ти озлатява…”

Поглеждам Гроздена – очите зелени, очи хубост, от Бога дарени, давят се в сълзи. Сълзите озлатени… Знаят те, чели са го.

– Няма какво да ти кажа повече… непознаваем е! Аз, аз също… не се познавам! Не чети, моля те, повече! – издума Феята и третото листче – при другите скри, под бялото боне.
Един обяд той не дойде за допълнително, и на другия ден пак, та на третия не издържах аз, взех, че го питам:
– Лакьо бе, защо не идваш вече два дни, какво ти е, да не си болен? Боли ли те нещо?
– Не съм, како Гроздено, не съм болен аз, друг е болен. Друг.
За първи път рече ми „како”, а че как ме преряза и заболя. Удари ме в сърцето. Како!? Не съм друга, ами съм кака! „Друг е болен.”? Утробата ме прободе и натежа. Все едно с чугун пълна.

Мълча. И Гроздена мълчи. Ако не бе толкова „чугунен” мигът, щях да споделя тоя весел виц: „Младок един пита жена на улицата: „Како, как да стигна до „Пирогов”? Пък тя: „Речи ми още веднъж „како” и си там!” Но мълча. Мълча чугунен. Надали мога да си представя какво е изпитала разпната на кръста любовен, тя – жената споходена от щастието на толкова закъснялата любов! И любов обречена на заколение, уви! Тъй мисля. Сигурен съм. Щото има на тоя свят и Дълг, освен Любов! Какви душевни върхове и какви пропасти! И няма спасение, няма друг разумен изход! Има Дълг! Дълбините на преживяванията са недостижими! Зная го, от себе си го зная.

Но ето, проговори Гроздена, продължи:
Всичко днес върви по калъп. Дрехи, ядене, песни, филми, шоута, нрави! Всичко от калъп вадено. Божичко, но човек не е калъп сапун, та да си опереш с него гащите! Човекът не е калъп! Да си измиеш с него ръцете и да го забравиш!...

Гледам очите ѝ – наливат се втори път.

Един ден чух…, продължи тя, ще имат…, въздъхна Гроздена, предстои свиждане на затворниците с техни близки. Разтреперих се, отново се задушавам, божичко, какво ли ме чака!? Дойде денят, автобусът закъсня, закъсал, та разрешиха преди това обяда, мина обядът – сипвам яденето без да гледам на кого. И сетне, подир обяда, видях Лакьо. Върви усмихнат, с бялата риза, дето му я бях прала и гладила преди, в ръцете с голям букет – покрай блоковете имаше много нацъфтяла лайка и макове. Като занесен върви. Няма и не мога ти опиша какво бе в душата ми, и имах ли душа. Срам ме е, но се прокраднах подир него, подир него – да гледам. Дойде автобусът, затворниците строени в две редици, чакат източили шии, всеки държи по някой стрък цвете, Лакьовият букет – като за цар. Хлопна се вратата на автобуса, като в сърцето ми хлопна, слиза кой слиза – млади жени, деца, мъже, накрай слиза бавно една жена в черно, възрастна женица, Лакьо се спусна към нея, целуна ѝ ръка, букетът падна на земята…, божичко!, вдигна го, целуна челото ѝ, а тя, тя го прекръсти… Три пъти…
Запристъпя народът в столовата, заеха се масите, заизваждаха из бохчи и чанти кой каквото носи, (разрешено бе да се внесе и алкохол), и тръгна тя – избухваха радости, целувки и смях, и сълзи, и сълзи... Стоя зад шубера и плача. Не зная защо, не се усещам. Това ми оставаше, сълзи, дали бяха благодарни сълзи, не зная, не помня вече. Гледам – провира се из навалицата, като из мъгла – идва Лакьо към мене, ловѝ ме за ръка, тръгваме двама, аз – като в сън и не зная как се озовахме пред оная женица.

– Гроздена, запознай се с леля ми Захарѝя! Тя е моята майка. Мамо, това е тя, Гроздена, за която ти писах. Мама Захарѝя е моят живот! Мама Лефтера починала при раждането ми и мама Захарѝя ме отгледа, спаси ме с любовта си от няколко премеждия; имах едно хубаво момиче, но то, то ме вкара в наркотиците, после, като влязох в пандиза, изчезна…, като в земята потъна! Мама Захарѝя жертва се за мен толкова години и аз…, аз нямам сега в живота друга жена освен нея! Като нея близка, скъпа…

Гроздена се потопи в дълбините на спомена – по лицето ѝ заиграха колебливия си танц светлините на радостта, потулваха се сенките на самота, съмнения и тъги, и аз я оставих в мълчаливото си съчувствие, в искреното ми, неловко и тъжно съпричастие.

В душата на човек не се влиза насила, тя е, мисля, неприкосновената, свободната му територия. Душата е Свободата на човека! Както и Любовта! Макар и посечена. Казал съм го вече и написал: „Всеки Връх има своята Бездна!”

И я долових въздишката Грозденина, сякаш от бездната:

– Господи,… като да бе сън! Невидима е душата, но оставя следи…