АПАРТАМЕНТЪТ

- Докога ще се дърпаш?- попита Калоян, докато отпиваше от кафето.- Дори и модерни уреди не искаш да си купиш. От колко години ти говоря? Защо не ме слушаш...

Стояха един срещу друг в мекото есенно утро на ноември. Станислав гледаше със снизхождение приятеля си, който не можеше да разбере защо приятелят му отказва да направи ремонта.

- Е, как очакваш жена да се задържи при теб?- не спираше Калоян.- Тука е същинска джунгла. Но това, което не мога наистина да схвана, е защо го правиш. Имаш пари, работата ти не е нископлатена. Пък дори и да не бе, със спестявания се правят тези неща. Ама на кого говоря аз...сам си говоря!

Калоян не спираше да се изумява. Стените в кухнята бяха пожълтели от тютюневия дим, а Станислав не искаше да боядиса стаята. Толкова бяха жълти, че съвсем скоро щяха да почернеят. Полилеят бе от комунистически времена. Тапетите в другите стаи бяха мръсни. Човек можеше навсякъде да напише името си ясно в тоновете прах. Прозорците не бяха чувствали по себе си вода и препарат от векове. PVC – дограмата не можеше да измести от сърцето му любовта към дървената и трагично изглеждаща дограма. Бе чувал , че съществува и кафе машината, бе я и виждал, но отказваше да се раздели с полуръждясалата кафеварка -отдавна бе спечелила душата му. Близо до мивката от алпака, се мъдреше стар хладилник „ Мраз „, а до него- печка „ Раховец „. Килимите жадуваха за страстната любов на прахосмукачката, но така и не я получаваха.

Апартаментът бе кралството на паяците и хлебарките, и армиите на последните бяха по-многочислени от населението на Китай. Ако не беше котката му, сигурно щеше да бъде и царство на плъхове, но домашният му любимец вършеше прилежно работата си. Гардеробите и вратите плачеха толкова жално при отваряне и затваряне, че и най-жестокото сърце би се трогнало и би ги смазало, но те не получаваха облекчение за скърбите си.

- Не те разбирам наистина.- поде пак Калоян.- Защо не искаш да направиш ремонт и да си купиш нови уреди? И още нещо, по-важното- защо, по дяволите, не чистиш?!

- Трудно ми е да ти отговоря, приятелю.- рече Станислав.- Сложно е за обяснение. Не би ме разбрал.

- Но не те ли дразни и отвращава тази...кочина!

- Ако ме дразнеше, щях ли да я търпя?

Калоян се опули насреща му, ала се въздържа да каже нещо, защото щеше да го обиди.

Станислав извърна погледа си от неговия и се загледа през мътните прозорци. И се върна назад, много назад. Отново влезе в мръсния апартамент на приятеля си, където щеше да има купон. Родителите му отсъстваха за уикенда и момчето бе решило, че моментът е идеален. На масата в хола бяха наредени бутилки с водка, уиски, бира, кока-кола, фанта и спрайт. Пакети с чипсове, снаксове, солети, фъстъци и лешници.

Апартаментът бе огромен и щяха да дойдат повечето от връстниците на домакина – много от неговия клас, както и по-малки. Имаше десет момчета и петнадесет момичета. Бяха надули музиката на макс- Еминем, Снууп Дог и Доктор Дре, после Лимп Бизкит и Линкин Парк, Никелбек и Хим. Отпиваха се солидни глътки твърд алкохол, както и бира, пускаха се типичните младежки шеги, водеха се безсмислените, ала много очарователни юношески спорове. След няколко месеца им предстоеше дипломиране и ищахът им за пиене и секс бе голям.

Някои от момчетата се натискаха на дивана с момичетата, други се усамотяваха в стая, защото отдавна бяха преминали фазата на натискането, трети танцуваха бясно или нежно бяха прегърнали девойките до себе си, ако звучеше блус, четвърти се бяха понапили и повръщаха в тоалетната. Станислав отпиваше по малко от бирата в пластмасовата чаша и попиваше сърцето на живота около себе си. И в един миг го заля радост. Някаква първична, бурна радост. Изпита любов към цялата тази необуздана обстановка, толкова много се привърза към нея, че през него премина оттенък на скръб, че това никога вече няма да се повтори, не и по този начин.

Тогава я видя.

Току-що бе дошла и се здрависваше с останалите. Средно висока, с черна коса и млечнобяла кожа, зелени очи и нежен поглед в тях. Предположи, че е с година поне по-малка от него. Хареса я от пръв поглед. Не бе от стеснителните момчета и лесно общуваше с представителите на женския пол. Ала този път нищо не му идваше на ума, за да я заговори. За негов късмет прозвуча балада, покани я да танцуват и тя прие. Диалогът тръгна от само себе си. През повечето време не слушаше какво му приказва тя. Попиваше красотата й, нежността на гласа й, който за него бе като музика от небето, докосването й, което го омайваше. И сега цялата тази мръсотия наоколо му се струваше още по- прекрасна. Съучениците му му се сториха още по-готини отпреди. Песните бяха с по-дълбока емоционалност, купонът не бе просто як, той бе неземен.

- Може ли да те целуна?- попита я той по време на танца, съзнавайки, че такива въпроси не се задават.

Тя не отвърна нищо, само го погледна мило, и той долепи устните си до нейните- сочна и мека сладост, аромат на ягоди и пъпеши, дихание на ангели, което обгръщаше сърцето му и го принасяше в жертва на олтара на небесата. И не можеше да й се насити, не спираше да я целува - жадно и страстно. А когато спря и отлепи лицето си от нейното, усмивката озари чертите й, които и без това бяха прекрасни. Сърцето му биеше лудо, неистовата радост, която изпита преди малко се сля с екстаза му от вълшебната целувка и за него не съществуваше нещо по-красиво на този свят от мръсният апратамент, от тийнейджърските лафове, смях, крясъци, и като цяло - от тази незабравима нощ.

Станаха гаджета и често ходеха на купоните в мръсния апартамент, където веднъж и двамата загубиха девствеността си- там, сред прашната стая, на непрахосмукирания килим. Ала това не ги смути. Любеха се със страстта на диви зверове. Мръсотията им стана още по-скъпа.

Бяха гаджета от пет години, когато един ден той й се обади по телефона, за да й каже, че ще дойде да я види у тях. Тя каза да мине към седем - преди това нямало да е вкъщи. Бе дъждовен, студен ден към края на септември. Валеше като из ведро. Цял ден бе тичал по задачи нагоре-надолу, освен това отдели време, за да се подготви за защитата на дипломната си работа, която му отне година, за да я направи отлична. Умората го налегна към шест часа и той вече нямаше търпение да иде при нея. Претупа дипломната работа, не му се стоеше вкъщи, изкъпа се и се запъти към дома й. Звънна няколко пъти, но никой не му отвори. Накрая потропа силно по вратата, тогава тя се отвори ...и животът му свърши. Краят на битието му беше една майка със съкрушено лице и глас, а сълзите й – море. Светкавично се хвърли в прегръдките му, като не спираше да хлипа.

Сърцето на Станислав замря в гърдите му, той не смееше да попита какво се е случило. Може би дълбоко в себе си вече знаеше, сигурно бе присъствал там, когато е станало. И въпреки това не можеше да зададе въпроса. Устата му пресъхна, едва преглъщаше. Със сетни усилия се реши, а въпросът зададе все още жив остатък от умрялата му вече душа:

- Какво се е случило?

Каза му пряко силите си. Остатъкът умря окончателно. Отишла до магазина да купи хляб, на връщане я блъснал камион. Отдели се от жената, не каза нищо. Тръгна си.

Върна се обратно в кухнята. Калоян допиваше кафето си, още гледайки с недоумение приятеля си. Не можеше да му обясни, а и не искаше. Това означаваше да погуби любовта. Тя беше в прахта, паяжините, мухъла, немитите прозорци, мръсния линолеум, скърцащите врати, печката и хладилника. Беше във всичко тук. Всяка мебел бе спомен, който го държеше още за света. Всяка мебел бе символ. На слънцето, което дъждът му бе отнел преди години.