Ехо от сцената

Беше най-прекрасният ден от живота им, като по сценарий на филм. Нали бяха двама влюбени, докоснати от изкуството. Той поет, а тя актриса. Нямаше как да е различно. Но някак ролите им след брака започнаха да не откриват съвместимост. Нейните очи търсеха публика, в която да се оглеждат, а неговата любов никога не ѝ беше достатъчна. Откриваше го облечен по пижама с топло какао, отнесен в сезоните. Понякога нощем я събуждаше някакъв неразбираем език, който той шепнеше в сънищата си. Натрупаните удобства не създаваха уют в дома им. Тегнеше невидима тишина, която с всеки ден ги отдалечаваше един от друг. Една сутрин тя просто се събуди, събра личните си вещи и си тръгна. Той се взираше дълго във вратата, затръшната след нея. Това остави огромна празнота в гърдите му и ехо от аплодисменти. Онези, в които тя търсеше утеха, че е нужна и потребна някому. Вярваше, че ѝ е рано да влезе в ролята на домакиня. Играеше умело и опитно в очите му жертва, а той ѝ прощаваше ден след ден. Не осъзнаваше, че единственото, което той искаше, бе тя да е щастлива. Затова я пусна. Знаеше за птиците в клетки, за рибите в аквариуми и за любовта, която не е споделена. Пишеше и се криеше зад музите си с надеждата да заглуши ехото от сцената. Жаден бе за болка... и ѝ се отдаде. Не се пропи, нито посегна към наркотиците. Защото болката му бе по-силна от тях.Търсеше думите, които не успя да ѝ каже. Болеше го за чувствата, които задържа.А в празния гардероб долови и още болка - аромат, пропит от нея. Събуждаше се ден след ден и вярваше, че отново ще вкуси от топлината на устните ѝ. Ще вплете пръстите си в косите ѝ. Ще ѝ каже, че я обича...

Една есенна дъждовна утрин се облече с празнична тъга. Цяла година бе минала от раздялата им. Бяха свършили запасите от сълзи, но небето имаше достатъчно. Отиде да се разходи в парка. Едно момиче танцуваше с дъжда и събираше в шепите си паднали листа. Тананикаше си някаква позната мелодия.
,,Аз съм цвят от есен,
муза в свят, пълен с любов...''
Той се огледа, видя, че са само двамата и понечи да продължи напред. Тя спря задъхана и се обърна към него.
-Здравей! - каза с усмивка и го приближи.
За миг нещо в него трепна. Като че ли някъде беше виждал този миг.
-Ще танцуваш ли с мен?- попита го тя, като протегна пръсти към лицето му. Почти го опариха.
Вплете пръстите си в нейните и се понесоха между капките. Някъде зад тях остана ехото от сцената.
---
На бюрото стоеше последният му разказ ,,Момичето, танцуващо с дъжда''.